— Хей. — Възрастният мъж вдигна мазолестия си пръст към него. — Ти не си си показвал носа тук от цяла година, приятелю. Не ми казвай какво е трябвало или не е трябвало да правя. Държах ключа за оръжейния шкаф под око, в случай че му хрумне нещо. Изпращах го далеч оттук, за да върши всякакви задачи, за които се сетех. Когато това не сработваше, спорех с него, както твоят проклет приятел Саймън е чул.
— Можел си да се обадиш в полицията.
— Ти също — отвърна неочаквано Хари и изгледа Нейтън с ясен поглед. — Можехте да се обадите толкова пъти, докато баща ти беше жив, ти, братята ти и майка ти. Бяхте достатъчно големи, за да вдигнете телефона и да се обадите на някого. Защо не го направихте?
Нейтън отвори уста да отговори, но бързо я затвори.
— Не знам — отвърна най-накрая той.
Само че знаеше, както призна пред себе си. Не се беше обадил на никого за помощ, защото просто не му беше хрумнало, че е възможно. Неизречените правила му бяха добре известни: не трябваше да казва на никого, не можеха да говорят за това дори помежду си. Но даже да се беше сетил да потърси помощ, какъв смисъл имаше да моли за нещо, което не съществуваше? Може и да не беше много начетен, но дълбоко в душата си знаеше едно: тук беше съвсем сам.
— Веднъж се обадих в полицията — каза Хари. Изражението му отново беше станало неразгадаемо. — Когато нещата между майка ти и баща ти станаха непоносими. Двамата с Кам бяхте в частното училище. Но можеш да питаш Бъб, сигурен съм, че си спомня. След това майка ти ме накара да обещая, че никога повече няма да го правя. Посещението на сержанта не сложи край на проблемите и не доведе до нищо хубаво.
— За мама?
— За Бъб.
Двамата се загледаха за доста дълго време в гробовете в другия край на двора.
— Знам, че Бъб не е лесен, когато започне да се държи странно — продължи Хари. — Но на него му беше още по-тежко, отколкото на теб и Кам, докато растяхте. Не го забравяй, става ли? Вие двамата не бяхте единствените, които имаха труден живот.
Нейтън помълча минута.
— Да, знам.
Хари погледна обратно към къщата и Нейтън проследи погледа му — Лиз стоеше пред кухненския прозорец. Тя се усмихваше и гледаше надолу, вероятно говореше с едно от момичетата. Докато Хари я наблюдаваше, чертите на лицето му се бяха отпуснали. За първи път в живота си Нейтън виждаше очите му толкова открити. И чак сега, след толкова време, се зачуди дали имаше нещо друго, освен земята и начина на живот, което го беше накарало да остане в имота толкова много години. Тогава Лиз се премести от прозореца и проблясъкът в очите на Хари изчезна толкова бързо, че Нейт си помисли, че може да си е въобразил всичко.
Горещият вятър зашумоля в клоните на евкалипта и двамата се обърнаха отново към гробовете.
— Говорих със Стив на погребението — каза Нейтън. — Според него Камерън наистина е нападнал Джена през онази нощ.
Хари просто кимна.
Нейтън отново почувства тежестта на ключовете в джоба си, остри и назъбени.
— Какво смяташ, че е искала да му каже по телефона, когато се е обадила?
— Не знам. Може да е всичко.
— Мислиш ли, че…
— Виж, ще ти кажа какво мисля, приятелю — прекъсна го възрастният мъж. — Понякога — независимо дали случайно, или не — нещата се нареждат от само себе си. И когато отидеш на правилното място, невинаги е от полза да задълбаваш в причините, отвели те там, нали се сещаш какво имам предвид? — Той погледна за последно към гробовете, докато вятърът вдигаше праха около тях. — Сега — обърна се към къщата Хари — какво ще кажеш да отидем при останалите?
Металът на ключовете като че ли захапа кожата на Нейтън.
Пликът на Илзе е бил изровен от динго.
Джена Мур не беше наоколо.
Връвта, която в момента беше развита, все още се намираше между пръстите му.
Джипът на Камерън стоеше самотен на алеята.
Нейтън поклати глава.
— Още не.
Джипът на Камерън още стоеше там, където Нейтън и Зандър го бяха оставили преди няколко дни.
Дъфи последва Нейтън, видимо развълнувана, че отново ще се качи в добре познатия ѝ автомобил. Нейтън седна на шофьорската седалка и усети как се беше оформила според тялото на брат му. Този път не беше дръпната прекалено напред. Нейтън извади ключовете от джоба си. Двигателят веднага запали, както винаги. Нейтън си помисли, че Камерън не е имал проблеми с джипа, за разлика от Илзе и занемарения ѝ автомобил. Изчака, докато климатикът заработи добре, после излезе и отиде до багажника под зоркия поглед на кучето.
Извади бутилките с вода, консервираната храна и хладилната чанта. Взе аптечката и прерови съдържанието ѝ. Провери дали няма найлонов плик в нея. Откачи резервните гуми и огледа джантите им. Джипът вече беше претърсен, при това два пъти, от полицията. „Но — помисли си Нейтън, докато работеше методично — те не знаеха какво търсят.“
Прокара ръце през стелките и под тях, за да провери дали нещо не е напъхано отдолу. Опипа плата на тавана и седалките за скрити шевове. Отвори кутията с инструменти, след което легна на земята и провери шасито с фенерче. Вдигна предния капак и потърси дали нещо не е залепено отстрани или отдолу.
