Изгубеният полностью

Вратата на караваната се отвори и Саймън надникна през нея. Остана изненадан да види Нейтън, Хари и момичетата да го гледат ококорено. Нейт видя през рамо, че Илзе и Бъб излязоха на верандата, за да проверят какво става.

Саймън примигна на слънчевата светлина. Като че ли сега се събуждаше.

— Кейти в къщата ли е? — попита той.

Отне му известно време, докато осъзнае какво гледат всички. Той също ококори очи и веднага се разсъни.

— Къде е проклетият джип?

Излезе навън и пътьом си вдигна шортите. Застана на празното място и го обиколи първо от едната, а после и от другата страна. Джипът не се появи по магически начин.

— Къде стояха ключовете, приятелю? — попита го Хари.

Саймън спря да се върти в кръг и се стрелна обратно в караваната. Излезе отново и този път изглеждаше още по-учуден, ако това въобще беше възможно.

— Бяха в шкафа, но вече ги няма!

Той прибяга пак до празното място.

— Вътре няма ли някаква следа от Кейти? — побърза да попита Хари, преди Саймън да започне да обикаля отново.

— Не! Нея също я няма! Както и сака ѝ! — Туристът спря на място и се вторачи в тях. — Чакайте. Кейти е взела джипа ми?

— Бих казал, приятелю, че така изглежда.

— Но… защо? — Саймън се ококори и след миг, с бързина, която изненада Нейтън, се намръщи. — Това беше моят джип. Как е могла да ми го причини?

Нейт си прочисти гърлото.

— Тя ми спомена, че искала да се преместите — каза той с неутрален глас.

— Е, и какво от това? Не може тя да взема решенията, нали? — Очите на Саймън проблеснаха и той отново започна да обикаля празното пространство. — Мамка му! Мамка му! Не мога да повярвам.

— Не я ли чу да тръгва? — попита Хари, който явно малко се забавляваше със ситуацията.

— Пия хапчета за сън — сопна му се в отговор Саймън. — Напоследък съм много стресиран. Мамка му! — продължи да крачи. — Никой от вас ли не я чу да си тръгва?

Нейтън се възпротиви на желанието си да погледне Илзе. Сега като го спомена, като че ли чу боботенето на двигател по някое време през нощта. Беше задрямал и сънуваше, че е генераторът. Когато си отвори очите, погледна Илзе, която спеше до него, и веднага забрави.

Продължи да гледа крачещия нервно Саймън, който си мърмореше нещо под носа — сякаш ругаеше „тъпа кучка“ — и се зарадва, че Кейти го беше зарязала под прикритието на мрака. Тя заслужаваше нещо по-добро и макар че нямаше да ѝ е лесно, това беше някакво начало.

— Как да се махна от тази лайняна дупка без автомобил? — почти пищеше Саймън.

Нейтън чу на верандата Бъб, който не успя да потисне смеха си.

Хари срещна погледа на Нейт и каменната му физиономия почти трепна в усмивка.

— Утре мога да те закарам в града, приятелю — предложи любезно Хари.

— И какво да правя после, мамка му? — сопна му се Саймън.

— Не знам. Смятам, че ще можеш да си намериш някаква работа там.

Туристът ги изгледа още веднъж и хвърли за последно поглед на празното място. След това се обърна, влезе в празната каравана, в която до вчера живееше с приятелката си, и затръшна силно вратата.

Нейтън все още чуваше Бъб да се смее, когато брат му влезе с Илзе и момичетата обратно в къщата. Двамата с Хари си размениха развеселени погледи.

— В този ред на мисли — каза възрастният мъж и тръгна след тях, — ще влизаме ли?

Нейтън усети тежестта на ключовете на Камерън в джоба си.

— Хари. — Усмивката му се стопи. — На джипа на Илзе му няма нищо.

Възрастният мъж се обърна към него.

— Така ли?

— Според нея Кам го е повреждал, за да не може да разчита на него. — Нейтън гледаше внимателно лицето му. — И ти ли това си мислеше?

Хари мълча дълго, след което кимна.

— Да. Накрая започнах да се питам дали не е той. Малко неща могат да ме объркат, когато става дума за автомобили, но този проклет джип… — Той поклати глава.

— Според нея Камерън е правил и други неща.

— Какви? — попита възрастният мъж.

— Такива като татко — отвърна Нейтън. И зачака. — Не изглеждаш изненадан.

— Не е това. — Хари погледна към къщата. — Виж, Камерън беше умен мъж. Много по-умен от Карл, но ти го знаеш. Карл беше жестоко и агресивно копеле и не му пукаше дали другите го виждаха. Кам не беше такъв. Той искаше хората да го харесват и уважават. И успяваше, нали? Но под повърхността… — Той замлъкна и продължи да мълчи толкова дълго, та Нейт си помисли, че може и да не довърши изречението. — Започнах да се чудя дали Кам не прилича повече на баща ти, отколкото издава. Може би дори беше по-лош, защото беше умен. Можеше да се прикрива по-добре.

— Никога ли не си го виждал да прави нещо?

— Не, но ми се струваше, че съм виждал някои от признаците. Като тъжните рисунки на Ло. Историята за ръката на Софи ми се стори куца, но момичето се кълнеше, че точно това се е случило.

— Господи, Хари, трябвало е да направиш нещо!