Сега Нейтън седеше на дивана и гледаше картината на Камерън. Можеше да покаже с точност мястото до надгробната плоча, където земята беше изровена. На картината това парче пръст беше гладко и недокоснато. В ъгъла на стаята се намираше елхата, чиито иглички потреперваха на слабото течение. Някой я беше вдигнал след вчерашните събития.
От коридора се чуха тихи стъпки и момичетата влязоха в стаята. Държаха подаръци под мишниците си и дори Ло изглеждаше заинтригувана. Последва ги Лиз, която носеше поднос с чаши с кафе. Някой пусна тоалетното казанче и след малко се появи Бъб. Облегна се на рамката на вратата. Държеше бира в ръката си.
— Какво? Коледа е — оправда се, когато Лиз се намръщи.
Тя се обърна към Нейтън:
— Къде е Зандър?
— Сега ще го повикам.
— Няма да те чакаме за отварянето на подаръците, чичо Нейтън — долетя гласът на Софи зад него.
— Не бих си и помислил да ви моля да го правите.
Зандър още спеше, а тъмната му коса се беше разпиляла върху възглавницата. Нейтън изпита носталгия. Винаги досега синът му беше този, който будеше него — на всяка втора Коледа. Помисли си, че това наистина може да е последната Коледа, която празнуват заедно. Догодина Зандър вече щеше да е съвсем пораснал. Стаята му се стори малко празна и Нейтън осъзна, че момчето вече си е опаковало някои вещи. Той се загледа в раницата му и въздъхна.
— Какво правиш?
Обърна се и видя, че Зандър се е събудил.
— Гледам те как спиш, сине мой, наследнико мой.
Зандър се усмихна.
— Изглежда странно.
— Да беше станал по-рано. Честита Коледа.
— И на теб.
Синът му поне изглеждаше в по-добро настроение от вчера. Зандър кимна към синината му.
— Окото ти не изглежда добре.
— Всичко е наред. Трябва да видиш противника ми.
— Снощи го видях. Нямаше му нищо. — Зандър наблюдаваше баща си с озадачен поглед. — Какво се е случило с теб?
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Изглеждаш някак си… по-щастлив.
— О! Ами Коледа е, нали?
— Да, явно.
— Хайде да вървим. Момичетата вече отварят подаръците си.
Зандър седна до възглавницата си.
— Значи наистина ще го направим? Ще прекараме Коледа така, сякаш нищо не се е случило?
— Те са просто деца, приятелче. Ти също се вълнуваше на тяхната възраст. — Нейтън тръгна към вратата. — Облечи се и ела, когато си готов.
— Татко… — Зандър си пое дълбоко въздух. — Не мисля, че Софи си е наранила ръката по време на езда.
Нейтън се върна и седна на леглото.
— Вчера говорих с нея и когато споменах случилото се, тя се направи, че… го е забравила. След това на лицето ѝ се появи странно изражение, сякаш е казала нещо, което не е трябвало да казва.
„С погребението някои задръжки падат“, помисли си Нейтън. След като Кам беше положен в земята, като че ли всички вече можеха да изрекат на глас някои неща, които бяха премълчавали в негово присъствие. Погледна сина си. Той вече беше пораснал в много отношения. Вече не беше дете. А в тази къща се бяха пазили прекалено много тайни досега.
— Камерън я е наранил — отвърна Нейтън. — Илзе ми каза снощи.
Зандър не отговори доста дълго време.
— Софи е още дете — рече най-накрая той. — Как е могъл?
— Не знам, приятелче.
— Мислиш ли, че се е почувствал зле след това?
— Надявам се.
— Може би това обяснява защо е оставил джипа.
— Да, вероятно.
— Момичетата добре ли са?
Нейтън чуваше гласовете от дневната и се замисли за заровения си на двора брат.
— Мисля, че да. Поне сега. Защо не дойдеш при нас?
Синът му се изправи.
— Татко…?
— Да.
— Извинявай за последните два дни. — Зандър стисна кувертюрата между пръстите си, както правеше, когато беше малък. — Просто се тревожех.
— Знам. И аз ти се извинявам — отвърна Нейтън. — Виж, ти беше прав. Запазих си час при Стив. И ще си помисля — много добре — за някои промени. Не мога да обещая, че ще се преместя, приятелче…
Зандър се разочарова, но Нейтън искаше да бъде честен с него. А и беше прав. Не можеше просто да си тръгне поради редица причини. Финансови. Практични. И не на последно място, защото понякога, доста често даже, се чувстваше свързан с пустошта по начин, който обичаше. Имаше нещо, което го привличаше в жестоката жега, когато слънцето грееше високо в небето, а той гледаше как стадата криволичат бавно; в миговете, в които поглеждаше към безкрайните равнини и виждаше как пръстта променя цветовете си. Това бяха единствените моменти, в които изпитваше нещо като щастие. Ако Зандър не можеше да усети това, а Нейтън знаеше, че не всеки може, тогава нямаше как да му го обясни. Пустошта беше сурова и не прощаваше на никого, но беше неговият дом.
— Нещата ще се оправят, обещавам. — Нейтън прегърна сина си. Зандър също го прегърна. — Повярвай ми.
— Да, знам.
После Нейтън остави сина си да се облече. Излезе в коридора и веднага чу бъбренето, което долиташе от дневната. Звукът му се стори много приятен. Той тръгна натам, но се спря, когато видя телефона. Погледна обратно към стаята на Зандър и без да му мисли много, отиде до апарата и набра един номер. Почака малко за отговор, но се оказа, че е сгрешил номера. Опита отново.
— Ало? — Гласът му се стори едновременно и познат, и непознат.
— Джаки? Нейтън е.
