Един час по-късно вече отваряше пакетите с храна и надничаше в бутилките с вода. След още трийсет минути си отвори една от бирите на Кам, седна на предната седалка и се наслади на хладния полъх на климатика в лицето си, докато хранеше Дъфи с бисквити от резервите на покойния му брат.
Нейтън огледа хаоса наоколо. Не беше намерил нищо. Ако пликът беше изровен от гроба на работника и скрит в този джип, то Нейтън не можеше да го намери. Освен това, ако с Камерън е имало и друг човек в автомобила, то той не беше оставил следи. Може би… Нейт отпи от бирата и се намръщи; беше топла като кафе. Може би изобщо не е имало какво да намира.
Продължаваше да седи на шофьорската седалка, да отпива от бирата и да мисли, когато чу стъпки и една фигура се появи пред прашния преден прозорец. Бъб.
— Чух двигателя. — Той седна на предната седалка. — Търсех те.
— Така ли? — Нейтън му предложи едно от петте останали кенчета.
— Едва ме нави. — Бъб взе бирата и погледна вътрешността на джипа. — Какво правиш тук.
— Честно казано, не знам.
— Аха. Както и да е… — Той отвори топлото кенче и отпи, без да трепне. — Слушай, приятелю, исках да ти се извиня.
Нейтън го погледна изненадано.
— Така ли?
— За Кели. Знам, че вината е моя, но искам да те уверя, че стана случайно. Трябва да ми повярваш. Сериозно ти казвам, не съм искал да се случи. Кели беше страхотно куче. Много се разстроих, когато чух как е умряла. Никога не бих ѝ сторил подобно нещо нарочно.
— Знам — отвърна Нейтън. Наистина го мислеше.
Бъб погледна кенчето в ръката си.
— Чувствам се ужасно. Не биваше да залагам капани с отрова, но не знаех, че ще ходиш в този район. Мислех, че съм прибрал всичките. Когато чух за Кели, исках да ти обясня, но Кам каза, че той ще го стори. Обеща ми, че ще оправи нещата. Но след като говорил с теб, ти много си се разгневил. Въпреки това си знаел, че било злополука, но тъй като си ти, сещаш се… — Бъб почука с пръст по главата си. — Било най-добре да те оставим да го преодолееш и да не повдигаме темата.
Нейтън отпи дълга и топла глътка от кенчето.
— Камерън не е говорил с мен.
— Не е ли? Е, да. Самият аз започнах да се чудя. След като ми каза всичко онова вчера, просто се паникьосах. Съжалявам, приятелю. Не знам какво да кажа. Направих нещо много глупаво и се чувствам ужасно оттогава. Трябваше да дойда да поговоря с теб, вместо да се доверявам на проклетия Кам.
„Илзе беше права“, помисли си Нейтън. Независимо дали щеше да прости на брат си, или не, Кели нямаше да се върне.
— Благодаря, че ми каза, Бъб — въздъхна Нейт. — Слушай, аз съм този, който трябва да ти се извини. Трябваше да ти се извиня преди много години, но наистина съжалявам, приятелю, че не правех повече, за да ти помогна с татко…
— Не, за бога, Нейтън, вината не е твоя. Ти се опитваше. Дори Кам, ако трябва да съм честен.
— Въпреки това трябваше да…
— Какво? Какво можехте да направите с човек като него? — Бъб вдигна поглед. — Както и да е, за вас също беше много трудно.
— Не беше. Не много — отвърна Нейтън. — С Кам се подкрепяхме.
Двамата постояха така известно време, като пиеха от бирата и се взираха навън през предното стъкло. То беше толкова прашно, че трудно се виждаше нещо през него.
— Не ми харесва да живея тук — наруши тишината Бъб. — Това място ми напомня прекалено много за някои неща. Затова ловях онези динго. Опитвах се да събера пари, за да отида в Дълстървил, след като Кам не искаше да ми помогне. Затова съм такъв кретен, когато стане въпрос за имота. — Той въздъхна. — Нищо лично, приятелю, но мисълта да остана тук и да се подчинявам на още един от проклетите ми братя през следващите десет години направо ме побърква. Трябва да се махна.
— Да ловиш кенгура в Дълстървил?
— Да — размечта се Бъб. — Там ще е чудесно. Ще имам собствена къща, ще се запозная с нови хора. В Дълстървил има мацки, знаеш ли? Повече са, отколкото тук.
— Да. — Нейтън се усмихна на брат си. — Чувал съм.
— Когато Кам умря, мислех, че това е моят шанс да го направя. А дори и да не можех да се преместя, тогава може би нямаше да е толкова лошо да управлявам това място. Щях да направя някои промени, но тогава… — Бъб счупи пръстена на кенчето си. — Беше повече от очевидно, че никой не вярваше, че ще се справя. Всички се надяват ти да се върнеш, за да помогнеш на Илзе, и това ме вбесява.
Нейтън се намръщи.
— Не мисля, че искат това. Илзе ще наеме управител или нещо подобно.
— Приятелю — отвърна Бъб, — те точно това искат. Чух Хари да го казва, както и мама. Илзе също, предполагам. Само чакат да им кажеш, че си заинтересован.
— Наистина ли? Никой нищо не ми е споменавал.
— Знам, мълчат, защото се насират в гащите от страх да не те притиснат прекалено много след, сещаш се, случилото се с Кам. Заради това, че може да си малко…
— Какъв?
— Какъвто ти казах. — Бъб пак почука главата си с пръст.
— Не съм такъв. — Нейтън изведнъж огледа претърсения джип. — Невинаги. Както и да е, та аз едва успявам да управлявам своята ферма.
