Изгубеният полностью

— Знам — усмихна се младежът. — Просто не искам да си изпусна полета. По някаква причина Нова година в Бризбейн е по-интересна, отколкото тук.

Нейтън забеляза Илзе на прозореца в кабинета си. Тя му помаха.

— Трудно ми е да го повярвам.

— А трябва — отвърна Зандър и затвори комарника след себе си.

Нейтън чу поредния удар на топката за крикет, когато се обърна отново към момичетата. Софи продължаваше да свири акордите си, а Ло беше навела глава над последната си рисунка.

— Искаш ли да се пробваш на китарата, Ло? — попита той.

— Имам работа.

Нейтън се премести, за да погледне рисунките ѝ. Беше ги пръснала на верандата, затиснати с камъни. Детето рисуваше едно и също — пак и пак, и пак. Всяка рисунка беше вариация на картината на баща ѝ.

— Опитваш се да нарисуваш гроба ли?

— Не мога да го пресъздам правилно.

— На мен ми изглежда, че се справяш много добре.

Ло го изгледа с поглед, който заявяваше, че художественото му мнение е със съмнителна стойност, но се виждаше, че е доволна. Нейтън също не се самозалъгваше, че е специалист. Рисунките бяха имитации на темата на Камерън и както можеше да се очаква, бяха детски, но и странно изразителни. Кам беше непохватен със сенките, но Ло беше успяла да улови ъгълчетата на светлината.

— Баща ти липсва ли ти? — попита той и двете деца се спогледаха.

— Мислиш ли, че татко се е изплашил, когато е останал съвсем сам на гроба? — отговори на въпроса с въпрос Ло.

— Не — излъга Нейтън и се замисли. — На него му харесваше да се разхожда в имота. — Не беше лъжа. — Но мисля, че някои неща в живота са му били много трудни.

Момичетата се замислиха над думите му.

— Не харесвам гроба на работника — намеси се Софи. — Страшен е.

— Не е задължително да го възприемаш така. Съществуват много глупави истории за работника. Но нито една не е истина.

— Откъде знаеш?

— Веднъж ходих до щатската библиотека и проверих.

Преди години, когато беше в Бризбейн, за да върне малкия Зандър при майка му, което се беше оказало изключително трудна задача, Нейтън прекара няколко часа в читалнята, защото си изпусна полета. Докато се мотаеше по улиците на града, изведнъж се озова пред библиотеката. Тогава внезапно го налегна нуждата да разбере повече за единствения човек, който беше по-самотен дори от него. Библиотекарката му помогна в търсенето и докато четеше старата вестникарска статия на приятната хладина, заобиколен от други посетители, изпита по-голямо смирение от всякога.

— Какво се е случило с онзи човек? — попита Софи.

— Казвал се е Уилям Карлайл и е живял в този имот със съпругата си и децата им. Две момчета. Мисля, че са били на седем и десет години.

— В тази къща ли са живели? — попита Ло.

— Не, тогава не е била построена още. Живели са на място, близо до сегашния гроб. Както и да е, един ден излезли да пояздят. Когато слезли от конете си, за да обядват или поради друга причина, забелязали, че наближава пясъчна буря.

— О, не! — възкликна Софи. — Мразя пясъчните бури!

— Аз също — съгласи се Нейтън.

Веднага си представи гледката как небето почервенява и заприличва на стена от прах. Бурите поглъщаха всичко по пътя си, изсмукваха кислорода и изпълваха въздуха с опасности. Те караха добитъка да побягва панически и намаляваха видимостта до нула.

— Знаете колко бързо се появяват — продължи той. — Затова работникът качил съпругата си и по-малкия им син на конете и им казал да тръгват към дома. По-големият му син обаче бил отишъл да се поразходи — в другия край на хребета или някъде другаде. Не се виждал никъде. Работникът отишъл да го търси, предполагам, че го е викал дори, а бурята приближавала все повече и повече.

Нейтън се замисли. Спомни си как обикаляше отчаяно във все по-големи кръгове с джипа, докато търсеше осемгодишния Зандър, как туптеше сърцето в ушите му и как единственото чувство, което изпитваше, беше страх — леден, всепоглъщащ страх. Моля те, нека е жив и здрав. Работникът е бил в по-лошо положение, сам на своя кон, на ръба на природен кошмар.

— Намерил ли е сина си? — попита Софи.

— Да, накрая го открил. — Нейтън се поколеба. — Но конят на момчето се бил паникьосал и го хвърлил от гърба си. То било добре, но животното избягало.

— Какво направил човекът?

— Вероятно е преценил, че един кон няма да надбяга бурята, ако го яздят двамата, защото дал своя кон на сина си.

Нейтън си представи как работникът е казал, заповядал е на детето си да тръгва без него. Обещал му е да намери другия кон и да го настигне. Казал го е, но е знаел, че не е истина.

— Момчето прибрало ли се е живо и здраво у дома? — попита Софи.

— Да.

— А работникът?

— Не. Навярно е знаел, че няма да успее.

— Колко тъжно!

— Да. И все пак… — Нейтън млъкна за миг. — Предпочитам да си мисля, че може би не е бил тъжен, когато е умирал. Знаел е, че децата му са живи и здрави.

— Направил го е, за да спаси семейството си — каза Софи.

— Точно така. — Нейт се обърна към Ло. — Знам, че на гроба е малко страшничко, но не трябва да се страхуваш от него.