— Да, защото не става за нищо. Никой не може да направи пари от твоето място. Хари го повтаря през цялото време. Дори Кам го е казвал. Ако не беше толкова способен, вече да си фалирал.
Нейтън не проговори доста дълго време. Той си взе друга бира. Тази беше малко по-хладка благодарение на климатика — леко над стайната температура.
— Ами ти? — попита най-накрая.
— Нейт, аз не искам да управлявам имота. Не ми се занимава с толкова много бумащина. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против да ме помолят да го направя, това щеше да е много любезно от тяхна страна, но вече няма значение. Просто искам да получа малко пари в брой и да замина за Дълстървил.
— Кенгура и мацки, а?
— Точно така, приятелю. Точно така.
Нейтън се усмихна.
— Е, хубаво е човек да има мечта.
— Да. Значи ще говориш с Илзе за мен? Ще я попиташ дали ще купи моя дял? Поне частично?
— Сам можеш да говориш с нея. Тя иска да знае какво мислиш.
— Да, така е. Когато обаче минах покрай дневната около три часа сутринта, ми се стори, че спалният ти чувал не се използва много. — Бъб изгледа косо Нейтън и му се ухили. — Затова смятам, че ти знаеш как да говориш с Илзе по-добре от мен.
Нейт потисна усмивката си и не каза нищо.
— Или пък ти можеш да купиш дяла ми? — попита Бъб. — Малко по малко. В началото няма да ми трябват много пари. А ти ще успееш, ако се размърдаш и най-накрая решиш какво искаш.
Нейтън погледна през прашния прозорец. Едва различаваше какво има отвън.
— Да — отвърна той. — Може би. Виж, във всеки случай ще измислим нещо за теб.
— Това е чудесно. Благодаря, приятелю. — Бъб извърна поглед. — Между другото, съжалявам и задето ти размазах физиономията.
— Не се тревожи. Ти добре ли си?
— Да — засмя се брат му. — Дори не ме одраска. А бях пиян като чук.
— Радвам се да го чуя.
— Та… всичко между двама ни наред ли е?
— Да, наред е.
— Чудесно. Благодаря, приятелю. — Бъб отвори вратата, за да слезе от джипа. — Ще се връщам вътре. Ти приключи ли тук?
Нейтън огледа вътрешността на автомобила. Не видя нищо особено.
— Да. — Той също отвори вратата. — Приключих.
— Не мога да се справя.
— Свири се така.
Нейтън премести ръката на Софи на грифа на китарата и намести пръста ѝ на струната. Тя се опита отново и изсвири акорда — беше малко нехармоничен, но доста по-верен. Беше си свалила превръзката и я беше оставила до себе си на верандата. Каза, че Стив ѝ разрешил да я сваля за няколко часа на ден, затова се възползваше максимално от това. Нейтън се размърда и усети по гърба си топлината на късното сутрешно слънце, докато отново наместваше ръката ѝ на струните.
— Опитай пак. Да, този път беше по-добре.
Видя Ло да се намръщва на звука, но детето не каза нищо и отново се съсредоточи върху рисунката си. От приятния аромат, който се носеше от кухнята, беше ясно, че приготвянето на обяда върви добре. Нейтън чуваше Лиз да трака с тенджерите и тиганите. Двамата с Бъб бяха отишли да помогнат, но двайсет минути по-късно ядосаната им майка ги изгони, защото само ѝ се пречкали. Брат му нямаше нищо против, даже се зарадва. Беше получил нова бухалка за крикет за Коледа и убеди Хари да му хвърля топка отстрани до къщата. Нейтън не ги виждаше от мястото си, но чуваше от време на време ударите и радостните им викове.
Комарникът се затвори и Зандър излезе със сгънат лист хартия в ръка. Седна до Нейтън.
— Много добре звучи, Софи.
— Благодаря. — Тя се усмихна и се съсредоточи върху струните. Изглеждаше различно — не само заради превръзката, но и като че ли черният облак, който беше надвиснал над нея, се беше разсеял след погребението.
— Заповядай. — Зандър подаде листа на баща си. — Не е точно коледен подарък, но исках да ти го дам.
— Какво е това? — Нейтън разгъна листа. На него беше написана поредица от дати.
— Тук са учебните дни и седмиците, в които ще имам изпити през следващата година — посочи Зандър. — А това са всички потенциални почивни дни — ето тук и тук. Тук също. Така че можем да планираме нещо.
— О! — Нейтън погледна към листа. Думите и цифрите се замъглиха пред очите му. — Благодаря, приятелче. Но най-добре ще е да останеш в Бризбейн и да се съсредоточиш повече над уроците. — Усмихна му се. — Кой знае? Ако оценките ти са достатъчно добри, можеш да последваш Мартин в света на заслепяващите метални сгради.
— Да бе, как не! — ухили се в отговор Зандър. — Виж, навярно ще се наложи да си остана вкъщи почти през цялата година, затова трябва ти да ми идваш на гости в Бризбейн.
Нейтън се поколеба.
— Идеята беше на мама — побърза да обясни младежът, прочел мислите му.
— Наистина ли?
— Да. Мога да я попитам дали ще позволи да останеш у нас. Мартин построи къща за гости в градината.
—
— Е, той я проектира и после плати на други хора да я построят — засмя се Зандър. — Практическата част не му се удава толкова, колкото на теб. Така или иначе наистина трябва да дойдеш. Много ще се радвам.
— Да. Е, благодаря. И аз много ще се радвам.
— Чудесно. — Синът му стана. — Ако ти трябва помощ да натоварим джипа, само ме извикай.
— Много бързаш. Тръгваме чак утре.
