Изгубеният полностью

Последва объркано мълчание.

— Нещо случило ли се е със Зандър?

— Не, той е добре. — Чу я как въздъхна облекчено. — Всъщност исках да говоря с теб.

— О! — Отново настъпи кратко мълчание. — Добре. — Джаки звучеше изненадано, но съвсем не толкова враждебно, колкото звучаха имейлите ѝ, нито както в комуникацията, предадена от адвоката ѝ.

— Слушай, Джаки, исках да ти кажа, че съжалявам, задето зарязах баща ти. Независимо от случилото се между теб и мен, сторих нещо ужасно и ако можех да върна времето назад, щях да го направя.

— О! — Настъпи още по-дълго мълчание. — Благодаря.

— Съжалявам също, че не бях мъжът, от когото имаше нужда — за теб или за Зандър.

Този път очакваше мълчанието ѝ и я зачака да дойде на себе си.

— Винаги си давал на Зандър онова, от което има нужда — отговори най-накрая Джаки. Чу я да си поема дълбоко въздух. — Извинявай, Нейтън, но трябва да попитам. Рак на кожата ли имаш? Резултатите ти да не са лоши?

— Какво? Не.

— Тогава какво те накара да се обадиш?

— Аз просто… — Той млъкна. — Помислих си, че е крайно време да се извиня.

Осъзна, че наистина е така. Беше поддържал гнева си цели десет години — ужасно изтощително. Джаки също звучеше изморена. Поговориха още малко. Разговорът им беше неловък и ръждясал, но не безнадежден. Звучеше като стара част на машина, която обаче един ден можеше да заработи. Джаки изрази съболезнованията си за смъртта на Камерън. Нейтън стисна зъби и любезно попита как е Мартин. Явно се справял добре, продължавал да се издига в сферата на металоцентричната архитектура. Погледът на Нейтън се разсея, когато Джаки непохватно започна да му споделя идеята им да ремонтират стаята на Зандър. Очите му се спряха на стойката за ключове над семейния бележник. Ключовете за джипа на Камерън висяха на връвта си точно където ги беше оставил преди няколко дни.

Тишината от другия край на линията му подсказа, че е пропуснал нещо.

— Извинявай, какво каза?

Чу леко разочарована въздишка. Това му върна някои спомени, но побърза да ги прогони.

— Казах, че ти благодаря за разбирането относно изпитите на Зандър и необходимостта да си е повече време у дома. — Джаки млъкна за миг. — Знам, че ще ти липсва.

— Така е.

— И ти ще му липсваш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ти си му баща.

Нейтън усети как по телефона помежду им припламва искрица топлина и за миг си спомни какво беше обичал някога у златокосото момиче от съседната ферма.

— Времето, прекарано с него, е най-хубавото през цялата година. Наистина е чудесен младеж, трябва да се гордееш с него.

— Ти също, Нейтън.

Той чу размърдване и видя сина им в коридора. Махна му да се приближи.

— Зандър е тук. Ще ти го дам. Честита Коледа, Джаки.

Зяпнал от изненада, Зандър взе слушалката, а Нейтън се почувства едновременно малко по-добре и малко виновен. Трябваше да се опита да оправи нещата още преди години.

Докато се обръщаше, погледът му отново се спря на стойката с ключовете. Той се протегна и взе тези на Камерън. Тръгна по коридора, като през цялото време прекарваше връвта през пръстите си. По нея все още имаше малко червен прах и Нейтън не можеше да прогони спомена как ги видя захвърлени на предната седалка на джипа на Кам в онзи ужасен ден, в който го намериха. Не бяха захвърлени, прошепна един глас в главата му. Връвта беше внимателно навита. Никога не беше виждал брат си да я навива така.

Мислите му бяха прекъснати от радостните писъци на Софи и Ло, които изскочиха от дневната и побягнаха покрай него. Илзе ги последва с усмивка на лице и с торба, пълна с разкъсани опаковки. Нейтън прибра ключовете в джоба си и се усмихна в отговор. Лиз излезе от стаята и той с облекчение забеляза, че майка му изглежда по-добре, отколкото предишния ден. Тя се отправи към кухнята и пътьом го стисна за ръката. Като че ли му беше простила.

— По-добре да се заема с обяда. Дадох на туристите почивен ден, така че се чувствай поканен да помогнеш. — Лиз се обърна и се провикна: — Софи!

— Да? — изкрещя в отговор внучката ѝ.

— Би ли отишла да кажеш на Саймън и Кейти, че обядът е в дванайсет?

— Добре. — Последва ново трополене на крака. Софи се появи и се спря за миг. — Може ли да сложа сметаната на сладкиша?

— Не! Искам аз да я сложа! — провикна се Ло.

— И двете ще слагате — завъртя очи Лиз. — Освен това още не сме стигнали до него.

Тя продължи към кухнята, а Софи побягна навън. Настъпи тишина, след което дъските на верандата изскърцаха отново. Момичето се появи на вратата и по физиономията му Нейтън разбра, че нещо не е наред.

— Няма го. — Звучеше объркано то.

Хари застана до Нейтън.

— Кое го няма? — попита той.

— Джипа на работниците.

— Тръгнали ли са си?

— Караваната е още там. Но джипа им го няма!

Хари се намръщи и двамата с Нейтън излязоха навън. Очуканата таратайка на работниците — техният личен автомобил, с който ходеха до града — вече не беше там. Снощи беше паркиран тук, както и всяка друга вечер, точно до караваната. Сега на негово място имаше гола земя. Софи прибяга до него и протегна ръце.

— Виждате ли? — провикна се тя. — Казах ви.