Не последва реакция. Брат му стоеше с гръб към пустинята, със скръстени ръце, и се взираше в тяхната земя. Зандър чакаше в джипа да му кажат да изпробва радиото.
— Бъб? Подай ми онази отвертка ей там.
— Извинявай — рече брат му и му я подаде. — Бях се замислил за нещо.
— Така ли? — Нейтън се намръщи, когато един порив на вятъра напълни устата му с песъчинки.
— Трябваше да се прибера по-рано.
— Защо го казваш, приятелю? — Нейт се изправи.
Бъб взе един малък камък и си поигра с него, преди да го хвърли надолу по хълма. Той се търкаля доста дълго време, без да срещне никакво препятствие по пътя си. Леманс Хил не беше особено висок, но предлагаше добра гледка. Оттук пасищата блестяха в червено и зелено. Нейтън успя да види далечните сенки на някакво стадо. Животните изглеждаха съвсем мънички. В другата посока, на запад, беше спокойно. Пустинята, с идеалните си вълнички в пясъка, изглеждаше девствена. Той толкова често виждаше такива пейзажи и по толкова различни начини, че през повечето време не им обръщаше внимание, но понякога, на правилната светлина, дъхът му направо спираше.
— Не трябваше да чакам Кам толкова дълго. Седях в джипа цяла вечност. — Бъб присви очи, все още загледан в далечината. Освен странното трептене на някаква сянка, нямаше почти никакво друго раздвижване. — Не знам защо го направих. Оттук се вижда съвсем ясно, че никой не идва.
„Така е“, каза си Нейтън. Автомобилите лесно се забелязваха.
— Вината не е твоя, приятелю — отвърна най-накрая той. — Знаеш, че е възможно да е паркирал другаде или да е идвал от друга посока.
— Да, така е. Но дори да не го виждаш, понякога можеш да го усетиш, не мислиш ли? — попита Бъб. — Когато някой е наблизо?
Нейтън кимна. Понякога. Например.
— Е, направо полудявам. Ако бях тръгнал навреме и бях стигнал до пътя, преди да се стъмни, можех да вдигна тревогата по-рано. Вероятно нямаше да е прекалено късно. — Брат му сведе поглед.
Зандър ги наблюдаваше, но беше прекалено далеч, за да ги чува какво си говорят.
— Аз също щях да го изчакам — каза най-накрая Нейтън.
— Така ли? — Бъб се хвана за тази сламка.
— Да. — Истина беше. — Щом сте се разбрали да се срещнете тук, значи е трябвало да се чакате тук. Няма нищо нередно в това.
Брат му не отговори веднага.
— Бях му ядосан. Затова се забавих толкова. — Той избегна погледа на Нейтън. — Помислих си, че е затънал някъде или е спукал гума като мен. Реших да го оставя да се поизпоти известно време.
— Защо?
— Глупаво е. Сърдех се за нищо. — Бъб въздъхна. — Обмислях дали догодина да не се преместя да живея в Дълстървил. Да ловя кенгура.
— Така ли? — Нейт се изненада. Никога не му беше хрумвало дори, че един ден брат му може да иска да напусне семейния имот.
— Да, обмислях тази възможност. Защо не? — Бъб звучеше отбранително.
Нейтън си каза, че няма причина брат му да не обмисля нещо подобно. Ловът на кенгура навярно щеше да бъде добър вариант за него, а и беше основният отрасъл в Дълстървил, така че щеше да има много работа. Самият той беше минавал през малкия град в пустошта на няколко пъти, когато пътуваше на изток. Беше виждал модифицираните пикапи, паркирани и готови за нощната работа, с техните прожектори и поставки за пушките, монтирани направо на вратите, за да могат да стрелят през отворените прозорци. Труповете прибираха в големи клетки с прътове в каросерията. В края на града се намираше събирателният пункт, в който убитите животни се превръщаха в пари в брой за ловците, в храна за домашните любимци и кожени продукти за потребителите. Това си беше добро препитание.
— Ще го направиш ли? — попита Нейтън.
Бъб поклати глава.
— Кам смяташе, че е глупаво. Каза, че трябва да остана тук и да се съсредоточа върху работата.
— Е, и? Ти не се нуждаеш от неговото позволение.
— Но ми трябват пари. Имам предвид, в брой. А не такива, които са вложени в проклетия имот. Трябва да си купя оборудване, да модифицирам ланд крузъра. Ще ми трябва място, където да живея. Ей такива неща. — Брат му присви очи срещу слънцето. Не беше лесно да се отгатне изражението му. — Не исках нищо, което не е мое. Просто исках да получа част от парите —
— Камерън ти е отказал, така ли?
— Не направо. Но искаше да премисля. Да говорим пак догодина. Да се уверя, че постъпвам правилно.
— На мен ми звучи разумно.
— Иначе как ти се струва идеята? — Бъб като че ли искрено се интересуваше от мнението на Нейтън.
— На мен ли? Не знам, приятелю.
Интересите на Кам и Бъб може и да не съвпадаха, но Кам беше постъпил правилно, като накара Бъб да помисли още малко.
— Зависи — продължи Нейтън, — но във всички случаи не трябва да прибързваш. Виж ме мен — аз продадох само част от своя дял, но пак затънах до гуша в лайна.
— Да, май си прав.
Бъб посърна и Нейтън се почувства зле. Ако трябваше да бъде честен, от брат му щеше да излезе отличен ловец на кенгура.
— Виж — каза накрая той, — планът ти не звучи никак зле.
