— Виж… — отвърна Нейтън малко по-високо, отколкото искаше, затова си пое въздух и заговори по-тихо: — Говорим за чичо ти Кам. Той е от семейството ни. Познаваш го. —
— Да. Така е. — Зандър заби поглед в земята.
— Камерън се смая, когато разбра какво е говорила Джена.
Така си беше. Кам бе седнал на стъпалата на верандата и бе плакал. Раменете му не спираха да се тресат, когато Лиз бе седнала до него. Тя го бе погалила по гърба с едната си ръка, а с другата бе стиснала носа си и бе затворила очи.
— А и винаги обясняваше ясно какво се е случило. — Нейтън погледна сина си. — През онези няколко дни го разпитваха безброй пъти — баща ни, баба ти, градското ченге — и винаги разказваше едно и също.
Кам срещнал Джена на партито. Говорили си, пили, отишли зад пясъчните дюни и правили секс. Да, и двамата го искали. Не, тя не му споменала, че си има гадже. Да, разбира се, че тръгнала доброволно с него. Не, не казала нищо, което да го притесни. Съвсем нищо. Нито преди, нито след това.
Нейтън започна да прибира инструментите, които беше пръснал около кулата.
— В такъв случай откъде знаете какво точно се е случило? — попита Зандър по начин, който го накара да вдигне поглед.
Бъб беше спрял да прибира инструментите в джипа и се загледа в брат си и племенника си със скръстени ръце. Младежът примигна видимо поизнервен.
— Като те слушам, оставам с впечатлението, че никой не може да каже какво точно се е случило.
— В такъв случай разказвам историята неправилно.
— Не е заради това… — Зандър млъкна за миг. — Но двама души могат да си спомнят различни версии на едно и също нещо и да смятат, че казват истината.
— Така ли?
— Да, разбира се. Двамата с мама го правите постоянно.
— Въобще не е същото, приятелче.
— Знам. Просто искам да кажа, че няма значение какво мислят, че са видели другите, или какво е трябвало да направи Джена. Само двама души наистина са били там и…
Младежът отново млъкна. Той не завърши мисълта си, но нямаше и нужда да го прави. Нейтън знаеше какво има предвид. Само двама души са били там през онази вечер и сега единият беше мъртъв.
Един час след като поеха обратно, спукаха гума.
— Такааа — каза Бъб, след като огледа района с ръце на кръста, докато Нейтън се потеше с крика, а следобедното слънце изгаряше гърба му. — И аз закъсах някъде тук. Спомням си тези големи камъни.
— Чудесно. Щеше да е хубаво, ако ги беше видял по-рано — изръмжа Нейт в отговор.
Зандър се опитваше да му помогне, но всъщност само му се пречкаше.
— Да, щеше. Ама не ги видях.
— Аха.
В тази жега на Нейтън му бяха необходими четиридесет и пет минути и два литра вода, за да смени гумите. Всички се бяха умълчали и останалата част от пътя им се стори много по-дълга. Нейт поглеждаше от време на време в огледалото за обратно виждане и всеки път забелязваше, че Зандър гледа през прозореца, потънал в мисли.
Денят си отиваше бавно и вече отстъпваше място на вечерта, когато се прибраха вкъщи. Вечерята беше почти готова и Нейтън чуваше бившите туристи в кухнята, докато търкаше маслото и мръсотията под ноктите си в малката баня в края на коридора. Изми се, доколкото това бе възможно, излезе и се спря, когато видя светлина под вратата вляво. Вратата на кабинета. Сега кабинетът беше на Илзе.
Чу някакъв висок глас и веднага отвори. Софи и Ло се бяха разположили на пода, а около тях бяха пръснати играчки и книги. Ло лежеше по корем, а пясъчнорусата ѝ коса скриваше лицето ѝ, докато нанасяше щрихи в скицника, без да се бави или колебае. Софи седеше по турски на пода и се опитваше да играе на портативна видеоигра дори с превързана ръка. Двете сестри ненадейно напомниха на Нейтън за него и Камерън. На тази възраст двамата бяха най-добри приятели, пък макар и поради липсата на голям избор. Момичетата се стреснаха, когато го видяха.
— Изплаши ме — оплака се Софи и се поколеба, преди да продължи: — Помислих те за мама.
— Не е тя. Защо? Не ви ли позволява да идвате тук?
Нейтън влезе в кабинета. Помещението беше добре организирано, със спретнато наредени една върху друга папки и други документи на бюрото. Списъкът с хората, наети на работа през последната година, беше оставен най-отгоре. Последните записани имена в него бяха на Саймън и Кейти. Един голям годишен календар висеше на стената с отбелязани важни дати: за доставки, плащане на фактури и други дати за дванайсет месеца напред, за да може работният процес да протича гладко. Нейтън плъзна бегъл поглед по него.
— Софи трябва да чете, а не да си играе на играта — каза Ло, без да вдига поглед. — Затова се притесни.
— Разбирам. — На календара в червено бяха заградени няколко дати. До тях беше написано нещо, но по-късно бе зачеркнато с черна линия.
— Въпреки това мама ни е разрешила да влизаме тук — обясни Софи, като говореше авторитетно. — А на теб позволено ли ти е?
— Хмм, не знам — отвърна Нейтън, като все още гледаше календара. Честно казано, кабинетът наистина му се струваше малко като забранена територия. Докато баща му ръководеше всичко, той и братята му никога не бяха стъпвали тук.
