— Нали? Е, кажи го на Кам. — Настъпи неловко мълчание, след което Бъб сви рамене. — Щеше да е хубаво така или иначе. Ти някога обмислял ли си подобен вариант? Да вадиш пари, без да си даваш много зор?
— Не, това не е за мен.
— Не ти е стискало ли?
— Нещо подобно. — Нейтън се опита да запази спокоен тон. — Бездруго вече нямам разрешително за оръжие.
— Я почакай! — Бъб се ококори насреща му видимо изумен. — Вече нямаш разрешително за оръжие?
— Нямам.
— Защо?
— Изтече.
— Ти шегуваш ли се, приятелю? Кога?
— Не знам. Преди няколко месеца.
Всъщност преди малко повече от шест. Нейтън усети, че нещо започва да се променя у него, след като кучето му Кели умря. Стив му се беше обадил по телефона от клиниката и го накара да попълни формуляра с всички онези въпроси как се чувства и подобни. Нейтън смекчи отговорите си, но след това Глен и Стив започнаха, уж съвсем случайно, да наобикалят имота му през две седмици.
Направо ги съжаляваше — биеха целия този път само за да го проверят, а пред него си измисляха много наивни извинения, на които той нямаше как да повярва. И когато разрешителното му за оръжие изтече, Нейтън не го поднови, за да ги успокои; или поне така си казваше.
Мислеше си, че разполагат с някакъв списък за наблюдение в чекмеджетата си, в който присъства и неговото име. Навярно беше даже най-отгоре. Така или иначе в ситуация като неговата едва ли беше препоръчително да има свободен достъп до оръжия и това със сигурност тревожеше Глен и Стив. Затова предаде оръжията си на Глен. Сега вратичката на оръжейния му шкаф зееше отворена и всеки път, когато минеше покрай нея, се озоваваше пред празните рафтове.
Нейтън погледна сина си, който беше в джипа.
— Слушай, не казвай на Зандър. Понякога си мисли разни неща.
Бъб продължаваше да се кокори насреща му, сякаш брат му току-що му беше споделил, че си е отрязал дясната ръка и я е изгубил някъде. Зандър забеляза изражението му и извика нещо през прозореца. Вятърът отнесе думите му.
— Какво каза, приятелю? — изкрещя в отговор Нейтън.
Вратата на джипа се отвори и синът му отиде при тях.
— Какво има? — попита момчето.
— Нищо. Ти добре ли си?
— Предполагам. Слушай, защо Джена не е казала нищо на мама — попита Зандър с тон, който предполагаше, че е мислил по темата през последния един час, — когато са се прибирали заедно на следващия ден?
Младежът изглеждаше разстроен. Когато беше на пет години, чичо му Кам му подари пони на име Господин Тъпс. Доведоха го със сламена шапка с дупки за ушите и Зандър поруменя от щастие. След това месеци наред се обаждаше на чичо си всяка седмица, за да му се хвали какво бил направил Господин Тъпс.
— Аха — отвърна Нейтън. — Хората си задаваха същия въпрос.
Джена и Джаки бяха пътували сами в джипа близо три часа. Джена очевидно беше мълчала, но същото бе направила и Джаки, която се чувстваше малко изморена и с махмурлук, доколкото си спомняше Нейтън.
— Мама щеше да ѝ помогне.
— Всеки щеше да ѝ помогне, приятелче. Ние не сме чудовища.
— Нямах предвид…
— Да, знам. Разбира се, че майка ти щеше да ѝ помогне. Ако ѝ беше казала нещо.
Нейтън беше наясно, че не ставаше въпрос само за това. След случилото се на дюните Камерън бе предложил на Джена да я закара обратно в града и тя бе приела. Нейтън осъзнаваше, че навярно не бе имала много възможности по това време на нощта, но когато Кам спрял пред кръчмата, управителят видял двама души, наведени един над друг на седалките, да се целуват на светлината от лампичките в джипа. След това Джена слязла и тръгнала в тъмното към общежитието.
— Изглеждаше си наред, приятелю — беше казал по-късно управителят на кръчмата на всеки, който го беше попитал. — Въобще нямаше вид на разтревожена.
— И Джена не е казала нищо на никого през онази сутрин, докато все още е била в града? — попита Зандър, който не звучеше особено убеден.
— Не.
Това забавяне беше повлияло на общественото мнение повече от всичко друго — повече от добрия нрав на Камерън, повече от уверенията какво всеки бил или не бил видял на партито. На сутринта след партито Джена беше отишла в пекарната да пие кафе, докато чакала Джаки. Точно срещу нея се намираше полицейският участък, а в края на улицата беше клиниката. Тя не беше влязла нито в едното, нито в другото място.
— Доколкото ми е известно, не казала и дума, докато приятелят ѝ не чул историите, които се носеха за партито. — Нейтън изтри ръцете си в ризата и кимна към джипа. — Върви да провериш радиото. Виж дали работи.
— Много е странно, че Джена съвсем неочаквано търси чичо Кам сега — отбеляза Зандър.
— Така е. Върви да пробваш радиото.
— Защото, ако е съвпадение, моментът е…
— Знам. Моментът е скапан. Радиото.
— Та… — Синът му не помръдна. — Мислиш ли, че на партито наистина се е случило нещо лошо?
— Ако мислех, щях да го кажа още тогава. — Нейтън мина покрай него, отвори вратата на джипа и включи радиото.
— Но дори да не си смятал така тогава, сега… — Зандър го последва.
— Мисля същото, приятелче. — Имаше сигнал. Ремонтът беше успешен. — Кулата е поправена. Можем да тръгваме.
— Ами ако…
