Изгубеният полностью

Нейтън се приближи бавно, за да даде време на животните да го огледат добре. Макар да не очакваше голяма полза от това. Добичетата се отглеждаха в такива естествени условия, че не се различаваха много от дивите. Така и не свикваха да виждат хора. Майката го погледна лошо, когато се приближи още няколко крачки до телето. Нейтън видя, че телта не е много стегната около крака на малкото. С малко повече усилия навярно щеше да се освободи само. Засега обаче стоеше оплетено. Нейтън чу майка му да пръхти зад него.

— Тя добре ли е? — провикна се той.

— Да — отвърна Илзе. — Все още стои на разстояние.

На няколко метра от себе си забеляза следи от змия в пръстта. Отпечатъците бяха стари, но въпреки това той ги огледа много внимателно. Противоотровата струваше скъпо и бързо се разваляше, така че в болницата в града не държаха запаси.

— Какво ще стане, ако те ухапе някоя змия? — често питаха сезонните работници и туристите невярващо.

Нищо хубаво не те очакваше, не и от змиите, за които този район беше дом. Нейтън беше убеден, че ако някой ден го ухапе някоя, той ще умре. Точка. След като не видя други следи от влечугото, пристъпи към телето.

— Отивам при него.

— Добре. Кажи ми, когато си готов.

С едно-единствено движение Нейтън пъхна ръце под телето и напрегна мускули. Преди животното да осъзнае какво се е случило, той го преобърна на една страна, събори го и го притисна към земята с цялата си тежест. Телето първо се стъписа, а после отвори уста и изрева гневно в лицето му. Започна да рита и да се съпротивлява, но Нейтън го притисна с колене и лакти, за да не му позволи да мърда много.

— Готов съм — изръмжа той, но Илзе вече беше клекнала до задните крака на телето със секачките в ръка.

Нейтън усещаше топлината, която се излъчваше от животното и колко силно биеше сърцето му. Телето се дърпаше и риташе.

— Мамка му! — извика Илзе.

— Улучи ли те? — Нейтън го натисна още по-силно, докато не го укроти отново.

— Добре съм… — Чу я да се раздвижва. — Ще се опитам да срежа телта с малките секачки. Не искам да го порежа.

На Нейтън му беше трудно да удържа телето неподвижно. То беше само на няколко месеца, но вече беше силно. Със сигурност тежеше повече от Илзе, а Нейт вероятно бе само с двайсетина килограма по-тежък от него. Но това нямаше значение, защото беше по-силен и можеше да го накара да прави каквото иска. Най-сетне го обездвижиха. Сърцето му биеше изплашено. И в този миг се сети за Камерън.

— Илзе? — провикна се Нейтън.

— Да? — Тя отново беше до задните крака на животното.

— Опитах се да се свържа с Джена Мур. Обадих се в Англия.

Не можеше да я види, но усети, че се напрегна.

— И какво стана?

Нейтън поклати глава.

— Не беше там.

— Къде е? — Усещаше напрежението в гласа ѝ. И чу изщракването на секачките.

— Според колежката ѝ е в Бали.

Телето се стегна и завъртя очи. Нейтън провери дали майката продължава да стои на разстояние и го натисна.

— Където и да е, явно телефонът ѝ няма обхват.

И двамата замълчаха. Клъц. Клъц.

— Защо си я търсил?

Нейтън все още не виждаше Илзе, но усещаше, че е някъде по-близо. Опита се да вдигне глава, за да я погледне, и телето усети удалата се възможност.

— Не знам — изръмжа Нейтън и го притисна още по-силно.

— Да не си започнал да се съмняваш? Имам предвид да се питаш дали онова, което е казала за Кам, не е било вярно?

— Не — отвърна прекалено бързо той. — Не е заради това.

Илзе не отговори. След малко усети, че тя се изправя.

— Готова съм.

Нейтън претърколи телето, то стана веднага и хукна към майка си, която продължаваше да гледа лошо. Кравата измуча към Нейтън без капка благодарност и двете животни побягнаха заедно, без да се обърнат, видимо доволни, че отново са на свобода.

Нейтън седна на земята. Дишаше тежко. Мускулите го боляха от усилията, които вложи, за да държи телето неподвижно. Илзе стоеше над него и стискаше парчета тел в ръцете си. В очите ѝ имаше сълзи.

— Мамка му. Илзе… — Нейтън веднага стана. — Не знам защо се обадих. Просто исках да чуя какво има да казва.

Пръстите на Илзе си играеха с телта.

— Бали.

— Така изглежда.

Илзе пак мълча дълго, после вдигна очи и погледна към хоризонта.

— Има много полети от Бали до Бризбейн.

Нейтън не отговори. Отиде до ланд крузъра си за тел, за да оправи оградата.

— Човек си мисли, че ако наблизо има някой, винаги може да го забележи — каза Илзе, когато той се върна. Очите ѝ вече бяха сухи. — Но невинаги е така, нали? Например, ако някой стои неподвижно или е паркирал далеч. Едва когато се раздвижват, разбираш, че изобщо са тук.

Нейтън се сети за Леманс Хил.

— Онзи ден Бъб каза почти същото.

Тя кимна.

— Чух го да говори за това. Че винаги знаел, когато има някой наоколо.

— Да. — Нейтън клекна и с клещи свърза скъсаните краища с новите парчета тел. — Предполагам, че е прав.

— Така ли? — Илзе звучеше изненадано. — Камерън винаги е казвал, че това е нелепо.

— О!

— Но все пак можеш да го почувстваш?

— Не знам — отвърна Нейтън. — Понякога. Може би. То е като…