Не можеше да го обясни. Чувството беше като импулс, който се носи над пустата земя. Странна тежест, която ти подсказва, че споделяш въздуха с някого другиго. Нейтън знаеше, че вероятно има някакво логично обяснение. Подсъзнателно усещане, че нещо не е както трябва. Само толкова. Напоследък често получаваше това усещане в собствения си имот и обикновено грешеше. А може би през годините беше имало стотици пъти, когато зад хоризонта се беше появявал непознат човек.
— Навярно Кам е бил прав — каза най-накрая той.
Илзе стоеше като статуя, която може да движи само очите си.
— Ами сега?
— Дали мисля, че има някой наблизо ли?
— Да. — Изглеждаше напълно сериозна.
— Илзе, това не е наука. Дори не звучи сериозно.
— Знам, но усещаш ли някого сега?
Нейтън я погледна. Чуваше дишането ѝ, докато вятърът си играеше с косата ѝ. Не чуваше сърцебиенето ѝ, но усещаше своето.
— Само ние сме — отвърна честно той и се обърна към оградата.
Усещаше, че Илзе не го изпуска от очи, но не погледна назад. Съсредоточи се върху работата си, преди да заговори отново.
— Виж, няма начин Джена да е някъде тук — каза той. — Щяхме да чуем, ако беше дошла в града.
— Освен ако не е минавала оттам.
— Няма как да не мине. Знаеш това. Няма как да се скрие напълно. Трябва да разполагаш с много провизии и да караш само по черни пътища.
— Може да се направи. Ти го правиш. Бъб го е правил. И Камерън.
— А колко туристи са загинали в автомобилите си, когато са тръгвали по някой пряк път?
Нейтън намести последното парче тел и го изпробва дали е достатъчно опънато. Остана доволен от работата си, изправи се и се спря, когато видя изражението на Илзе.
— Какво има? Защо си толкова обсебена от този въпрос?
— Камерън също се е опитал да ѝ се обади — отвърна тя. — Три пъти.
Нейтън ококори очи насреща ѝ.
— Кога?
— Веднъж преди две седмици и още два пъти в седмицата преди да умре. Използвал е телефона в кабинета, а не този в коридора. Видях номера ѝ в разпечатката. Тя държи цветарски магазин в Англия, нали? Проверих я.
Нейтън кимна.
— Не мисля, че е говорил с нея — продължи Илзе. — Разговорите са много кратки, всичките по-малко от трийсет секунди.
— Защо ще чака толкова време, за да ѝ се обади? От няколко седмици е знаел, че се е опитвала да се свърже с него.
— Може би ѝ е отнело време, докато го намери. Вероятно е получил имейл или нещо друго от нея. Нямам представа. Не знам паролата му. — Илзе замълча за миг. — Или пък не го е открила и чакането го е побърквало. Сега като се замисля, Камерън беше разтревожен, откакто научи, че е звъняла в полицейския участък, но с всеки ден ставаше все по-зле. През последната си седмица се е обадил и на още няколко места.
— На кого?
— В Сейнт Хелънс. В болницата например.
— Болен ли е бил?
— Не, или поне не ми е казвал. Но оттам ми казаха, че не е техен пациент. Както знаеш обаче, Камерън не обичаше да ходи в клиниката заради Стив, така че кой знае? Също така се е обаждал в един от хотелите в Сейнт Хелънс.
— В кой? — Вариантите бяха точно три.
— В най-евтиния.
— Направил ли е резервация?
— И да е направил, не е използвал собственото си име. — Илзе се намръщи още повече. — Няма резервация и на името на Джена. Нито пък на другите две места.
Нейтън усети как го обзема неприятно чувство и внезапно изпита потребност да погледне през рамо. Не видя нищо друго, освен добитък и трева. Всичко беше спокойно. Илзе го наблюдаваше много внимателно.
— Наистина ли мислиш, че е нямал причина да се тревожи заради тази жена? — попита го тя.
Нейтън се поколеба. Този път наистина. Настъпи дълга и предателска тишина, която казваше много.
Илзе кимна.
— Защото се държеше така, сякаш има.
На връщане не си казаха почти нищо. Нейтън шофираше, а Илзе се взираше през прозореца и си гризеше ноктите. От време на време прехвърляше картичката на Камерън в ръцете си.
— Трябва да се обадиш на Глен — наруши тишината той. — Да му кажеш, че Кам е искал да се свърже с Джена.
— Вече опитах. — Илзе не го погледна. — Снощи го нямаше в полицейския участък.
— Остави ли му съобщение?
— Не. Прехвърлиха ме на диспечер в Бризбейн. Не исках да… — Тя въздъхна, като продължаваше да гледа пейзажите навън. — Ще опитам отново.
Снаха му замълча пак, докато имението не изплува пред очите им.
— Ще сляза тук — каза Илзе, когато минаха покрай конюшнята. — Днес прибрах коня рано. Искам да го видя как е.
Нейтън спря.
— Илзе… — каза ѝ, докато тя слизаше.
Илзе се обърна. Искаше да ѝ каже, че всичко ще е наред. Вместо това поклати глава.
— Нищо.
Илзе затръшна вратата на джипа. Нейтън я изпрати с поглед. Когато спря пред къщата, видя момичетата да яздят в далечния двор за упражнения. Лиз ги наблюдаваше, а Зандър беше седнал наблизо на сянка и прелистваше някакъв скицник в скута си.
Нейтън отиде при майка си и се облегна на оградата. Мислеше си, че ще обясни на Ло, че трябва да държи петите си ниско, но тя не го направи. Погледът ѝ беше замъглен.
— Всичко наред ли е? — попита я Нейтън.
— Стив се обади от клиниката. Аутопсията… — Лиз се запъна на думата. — … е направена. Можем да организираме погребението.
