Нейтън се замисли за обаждането на Камерън до болницата в Сейнт Хелънс.
— Не са ли открили някакви здравословни проблеми?
Лиз поклати едва глава, но не го попита защо ѝ задава този въпрос. Зандър обаче вдигна глава.
— Искаш ли да си починеш? — попита Нейтън майка си. — Аз ще помогна на момичетата с конете.
Очакваше Лиз да се възпротиви, но тя само кимна. С видимо усилие се отдръпна от оградата и бавно се запъти към къщата.
— Цяла сутрин е така — обади се Зандър. Гласът му беше малко хладен. — Ло за малко не падна от коня, а тя дори не забеляза.
— Аха — отвърна Нейтън. — Слушай, приятел, съжалявам, че точно сега тръгнах без теб…
— Няма проблем.
Нейт подозираше, че има, но когато синът му вдигна поглед от скицника, забеляза, че мисли за нещо друго.
— Показа ли картичката на Илзе?
— Да.
Нейтън сподели със сина си какво беше казала леля му. Поколеба се малко, но не скри нищо — включително за телефонните обаждания до Сейнт Хелънс.
Зандър се намръщи.
— Да не би чичо Кам да е смятал, че Джена е в Сейнт Хелънс?
— Не знам. Може би.
Синът му отново се вторачи в скицника в скута си. Целият беше пълен с рисунки на Ло.
— Какво гледаш? — попита Нейтън.
Зандър му подаде скицника, отворен на страницата, която внимателно разглеждаше. Нейтън огледа рисунката. На нея бяха две момичета с тъмноруси коси, едното по-малко от другото. Трудно беше да се прецени на колко години са, но по-голямото имаше шарена превръзка на ръката.
Двете заемаха централно място на рисунката, а под краката им имаше яркооранжева пръст. Зад тях се издигаше нещо голямо и тъмно, което препречваше хоризонта. Всичко това беше нарисувано от някой малък, но талантлив художник и беше ясно какво изобразява.
— Гробът на работника, нали? — попита Нейтън.
Близо до надгробната плоча Ло беше нарисувала една фигура. Тя беше тъмна и недовършена, но много приличаше на човешко тяло. „Жена“, помисли си Нейт, без да знае защо. Момичетата се различаваха видимо, но нейният силует беше неясен. Нейтън вдигна поглед от рисунката. Дъщерите на Камерън сега прескачаха оградата.
— Не знаех, че са ходили на гроба. — Зандър посочи превръзката на момичето от рисунката. — Във всеки случай не и наскоро.
— Аз също — рече Нейтън и извика: — Момичета! — Тонът му ги накара веднага да дръпнат юздите. — Елате тук. Трябва да говоря с вас.
— Загазили ли сме? — попита Софи, когато спря до него в облак прах.
— Не. Исках да ви питам за тази рисунка, Ло.
Детето се наведе, но когато видя какво му показва чичо му, веднага се намръщи. Не се пресегна да я вземе. Зад гърба ѝ Софи проточи врат да види какво държи Нейтън. Конят ѝ беше разтревожен и се въртеше в кръг. Нейт видя, че поводите му са увити около здравата ѝ ръка и кожата се беше впила в пръстите ѝ.
— Какво си нарисувала тук, Ло? — попита я той.
— Очевидно гроба на работника — сопна се Софи.
От разговорливото момиче от снощи сега нямаше и следа. Изглеждаше предпазлива. Нейтън забеляза, че здравата ѝ ръка стиска поводите още по-силно.
— Не знаех, че сте ходили там.
— Веднъж. С мама.
Нейтън посочи силуета.
— Това тя ли е?
— Разбира се — отговори Софи, преди Ло да успее да каже нещо. — Кой друг да е?
— Не знам — отвърна чичо им искрено. — Може би някоя нейна приятелка?
— Мама няма приятелки. Какво? — учуди се Ло, когато сестра ѝ я изгледа лошо. — Никой от нас няма.
— Значи сте ходили там с майка си? — попита Зандър. — Кога?
— Преди цяла вечност — отвърна малкото момиченце.
— Не, не преди цяла вечност. Скоро след като си нараних ръката. — Конят на Софи се завъртя отново и тя трябваше да извърне глава, за да се обърне към чичо си.
— Какво правихте там?
Сестрите се спогледаха, но на Нейтън не му се стори, че умишлено премълчават нещо.
— Нищо. Отидохме на гроба, но… — Софи се намръщи. — После просто се прибрахме. А мама каза, че ще си направим пикник там.
— Но нищо не ядохме — оплака се Ло.
— Ядохме. По-късно, не помниш ли? До конюшнята.
Момиченцето се намръщи и сбърчи вежди.
— Останахме на гроба само няколко минути — добави Софи.
— Така е — кимна Ло. — Не ми хареса.
— И нищо друго ли не се случи? — попита Нейтън.
Племенниците му поклатиха глави.
— Добре. Благодаря, момичета.
Конят на Софи продължаваше да се дърпа. Очите му се въртяха така, че и Нейт видя бялото им. Племенницата му отпусна поводите и животното полетя през двора.
Ло остана зад нея със своето послушно пони.
— Мама ще загази ли?
— Не. Защо питаш?
— Защото изглеждаш тъжен.
Наистина ли изглеждаше така?
— Съжалявам. — Нейтън се насили да изпише на лицето си по-спокойно изражение — поне се надяваше, че е по-спокойно. Тъкмо щеше да затвори скицника, но изведнъж се спря. — Защо не си довършила майка си на рисунката?
Малката Ло, видимо несигурна какво да каже, се огледа за сестра си, която вече се беше отдалечила така, че не можеше да я чуе. Ло се поколеба и се наведе към понито си.
— На татко не му хареса — прошепна.
— Какво имаш предвид?
— Той видя рисунката и се ядоса на мама. Не исках да влошавам нещата.
