Изгубеният полностью

Илзе вече беше излязла от конюшнята, когато Нейтън прибра конете на момичетата. След разговора им Ло стана разсеяна и разконцентрирана и на два пъти загуби контрол над понито си. Тя не знаеше защо баща ѝ е бил разстроен, просто така си мислела. Нейтън и Зандър се спогледаха, но Ло се притесни още повече и те я оставиха на мира. След като детето едва не падна за втори път, Нейт помоли сина си да прибере момичетата и да им намери някакво по-безопасно занимание. След това прибра конете в конюшнята и започна да ги забърсва и настанява. Не бързаше — имаше много неща, за които да мисли.

На връщане чу шум под прозореца на едно от бунгалата. Спря се. Някой тихо си пое дъх. Плачеше. Нейтън заобиколи бунгалото и се качи по стълбите.

Вътрешността на бунгалото го изненада. То беше превърнато в истинска класна стая, с бяла дъска, малки чинове и плакати с азбуката, залепени на стените. Голяма част изглеждаха ръчно направени и Нейтън като че ли разпозна намесата на Илзе.

Кейти беше седнала на един голям барбарон в ъгъла. Когато Нейт влезе, тя избърса очите си.

— Извинявай — каза той. — Чух те отвън.

— Всичко е наред. — Кейти си издуха носа в скъсана салфетка. С известно затруднение стана от барбарона. — И бездруго трябва да се връщам.

— Какво има?

— Нищо.

— Искаш ли да повикам Саймън?

— Не, добре съм.

Нейтън намери една ролка домашна хартия и ѝ откъсна парче.

— Първо се успокой.

— Благодаря. — Кейти взе салфетката и си избърса очите.

Нейт се разходи из помещението, докато младата жена се посъвземе. Класната стая беше много по-хубава от онова, с което разполагаха той, Кам и Бъб като деца. Обучението им се провеждаше предимно на кухненската маса или просто го пропускаха. На учителското бюро тук имаше лаптоп и самозалепващи се листчета, вероятно изписани от Кейти.

До тях беше отворена голяма папка с учителски материали, осигурени от дистанционното училище, и Нейтън си спомни разговора със Софи на верандата.

Според мен не е истинска учителка.

Той вдигна глава. Кейти отново си духаше носа. Реши да прелисти няколко страници в папката. В нея бяха уроците, които домашният учител трябваше да преподава.

Представете урока — прочете Нейтън. — Покажете книгата и кажете на учениците: „Днес ще се запознаем с книжките с картинки. Ще разгледаме героите в тази приказка“. Покажете на учениците корицата. Накарайте ги да прочетат заглавието на глас.

Нейтън се намръщи. Продължи да чете. Инструкциите бяха съвсем ясни. Не му се струваше чак толкова трудно да ги следваш. Самият той щеше да се справи, ако се заемеше със задачата. Затвори папката и видя, че Кейти го гледа.

— По-добре ли си? — попита я.

— Да. — Гласът ѝ беше прекалено ведър, а гримът ѝ се беше размазал и придаваше на погледа ѝ някакъв странен драматизъм. — Просто ми стана мъчно за дома. Ще се оправя.

— Ще се връщаш ли в къщата? — попита Нейтън. — Ще те придружа.

Кейти отвори вратата на бунгалото и той я последва по стъпалата навън на заслепяващата дневна светлина.

— Вече ти ли ръководиш имението? — попита тя, докато вървяха.

— Аз ли? Не.

— Кой тогава?

Уместен въпрос.

— Предполагам, че Илзе. Но зависи какво ти трябва. — Нейтън я погледна навреме, за да види, че по лицето ѝ премина сянка.

— Двамата със Саймън трябва да заминем. Не заради случилото се — добави бързо Кейти. — Всъщност говорих за това и с Камерън, но… — Тя млъкна.

— Ясно — отвърна Нейтън. — Кога мислите да тръгвате?

— Все още не знам. Скоро. Може би следващата седмица. Трябва да питам Саймън.

— Непременно ни се обадете, преди да тръгнете. Ако някой работник изчезне, трябва да докладваме, в случай че… — Нейтън млъкна. В случай че лежи мъртъв на някое забутано място. — За негова безопасност.

— Не че не сме благодарни за работата — добави бързо Кейти.

— Всичко е наред. Никой не остава завинаги. В Англия ли се прибирате?

— На мен ми се иска, но… — Тя поклати глава. — Саймън още не е готов. Тук му харесва.

— Аха — отвърна отново Нейтън. Имаше усещането, че нещо му убягва. — От много време ли сте заедно?

— От три години. — Гласът ѝ беше съвсем равен. — Сгодени сме.

Сгодени или не, този път Бъб се оказа прав за едно, което изненада Нейтън. Кейти не беше щастлива.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого… — подхвана най-накрая той. — Нямам предвид от фермата, а Стив в клиниката.

— Защо мислиш, че искам? — попита Кейти и изведнъж се намръщи.

— Без причина. Понякога работниците имат проблеми, които не желаят да обсъждат с работодателите си. Това е всичко.

— О! — кимна тя. — Извинявай. Обикновено не съм такава, уверявам те. Просто ми е малко трудно заради всичко, което се случи.

— Не се тревожи. Не те обвинявам.

— Не мога да мисля за нищо друго — продължи Кейти. — Знам, че Камерън ти е брат, а и аз го познавах само от няколко месеца, но не мога да спра да мисля за случилото се.