Изгубеният полностью

— Наистина ли? — Стив го изгледа внимателно. — Или е видял Камерън да целува Джена, а тя му е позволила, за да я пусне да излезе?

— Господи, Стив, откъде да знам?

— Не знаеш. Точно както не знам и аз. Роб, който е гледал през прозореца на кръчмата си, също не е знаел. Както вече ти казах, мога да ти кажа само какво мисля.

Нейтън се намръщи. Забеляза Хари сред гостите; стоеше до Лиз. Тя се държеше за него като удавник за сламка, докато хората минаваха покрай нея, за да стиснат ръката ѝ и да я прегърнат. Мнозина махаха и казваха „довиждане“. Хари улови погледа му и му махна да се приближи. Нейтън не му обърна внимание.

— Джена не е казала веднага какво се е случило — рече на Стив и се изненада от отбранителната нотка в гласа си. — Не си е направила услуга, като се е преструвала, че всичко е наред.

Лекарят едва не се усмихна, но се спря навреме.

— Какво? — настоя да научи Нейтън.

— Просто ми се струва невероятно, че го казваш точно ти — отвърна Стив. — Нейтън, хората се преструват пред себе си, че всичко е наред, през цялото време. Всеки ден, година след година.

Той посочи към разотиващите се гости, които се потяха в прашните си погребални дрехи. Очакваха ги часове шофиране.

— Животът тук е труден. Всички се опитваме да го живеем по възможно най-добрия начин. Но тук няма нито един човек, който да не се самозаблуждава за нещо, повярвай ми.

Главата на Илзе се показа сред гостите. Няколко кичура бяха полепнали по горещото ѝ лице. Стив спря поглед на нея за миг и си пое въздух, като че ли искаше да каже нещо. Но само изпусна въздуха от дробовете си. Отново се обърна към Нейтън.

— В това отношение ти си един от хората, които са най-зле. Толкова си зле, че се страхуваш да си признаеш колко се е влошила ситуацията, а камо ли да го признаеш пред майка си или сина си. Между другото, и двамата ме помолиха да поговоря с теб и да ти запазя час.

— Знам. Добре.

— Наистина? Ще дойдеш ли? Без да възразяваш?

Нейтън поклати глава. Знаеше, че някъде по пътя беше прекрачил една граница — може би през последните няколко часа или през последните няколко години — и изведнъж тази граница му се стори много, много далеч назад. Вече не искаше да е сам от другата ѝ страна. Надяваше се да намери обратния път.

Още хора излязоха от къщата. Саймън беше с тях. Кейти ги следваше на няколко крачки. Държаха се на леко разстояние и един от друг, и от гостите. От време на време Кейти поглеждаше Саймън объркано, сякаш се опитваше да разбере нещо. Не се обърна нито веднъж към Илзе, която обикаляше от група на група и изглеждаше смазана.

— Ако навремето бяха разрешили случая, нещата щяха да се развият по-добре за всички ни — продължи Нейтън. Гробовете в другия край на двора бяха тихи и самотни. Нямаше никой край тях. Живите се бяха отделили от мъртвите. — Включително за Кам.

Стив кимна.

— Понякога си мисля, че трябваше да насърча Джена веднага да подаде официално оплакване. Но тук беше първото ми назначение. Бях млад и нямах опит. Сега бих постъпил по различен начин, но по онова време дадох всичко от себе си. Джена каза, че трябва да си помисли, и аз сметнах, че съм длъжен да уважа решението ѝ. След няколко дни напусна града, така че проблемът си замина с нея. — Стив сви рамене. — Но ти знаеш много по-добре от мен какви са причините за това.

Нейтън се намръщи.

— За какво говориш? Не знам защо е решила да си тръгне.

Сега беше ред на Стив да се намръщи.

— Така ли?

— Разбира се. Откъде бих могъл да знам?

Последните гости се качваха в автомобилите си. Сбогуването с Камерън беше към своя край.

— Може би си мислиш, че не знаеш, Нейтън. — Стив погледна целенасочено към другия край на двора и към двата гроба под евкалипта. — Но не можеш ли да предположиш?

Нейт отвори уста да се възпротиви, но се спря, когато отнякъде чу затръшването на врата на кола. И още една. Затвори бавно уста.

Преди двайсет и три години стоеше в същия този двор, недалеч от мястото, което Стив гледаше сега. Тогава, когато нямаше изкопани гробове, двамата със седемгодишния Бъб бяха играли с една бухалка за крикет до оградата. Бъб тренираше удари, а Нейтън му хвърляше топката.

Вече беше изминал цял ден от ужасното телефонно обаждане на градския сержант. Цял ден от изправянето на навъсените Нейтън и Камерън до стената в коридора, където трябваше да отговарят на въпросите на баща си. Цял ден, откакто Нейт се поколеба, преди да защити Кам, и цял ден, откакто брат му не му бе проговорил.

Когато забеляза мръсния джип на Карл Брайт да ръмжи по алеята, преди да спре пред къщата, Нейтън остави топката за крикет да прелети покрай него. Той продължи да се бави и да стои на разстояние от баща си, както правеше винаги когато имаше избор. Карл беше прекарал почти целия ден извън къщата. Това не беше необичайно. Нито пък фактът, че не беше записал в бележника къде ще ходи. Наежи се и затръшна толкова силно вратата на джипа, че той се разтресе.

Камерън излезе от къщата.