Изгубеният полностью

— Нейтън. Бъб. Моля ви. Просто се махнете и ме оставете сама.

Лиз се обърна към картината и не помръдна, докато синовете ѝ не излязоха от стаята.

Навън беше тъмно, когато Нейтън седна на верандата, за да посвири на китарата на Софи. Не знаеше къде е Бъб и не му пукаше. Зандър спеше, когато отиде да го види какво прави. В караваната на двамата туристи все още светеше една лампа. Нейтън погледа танцуващите сенки зад прозорците, когато седна на стъпалата и изсвири няколко акорда.

— Харесва ми.

Той вдигна поглед и отпусна пръсти върху струните.

— Радвам се.

Илзе държеше две бири.

— Може ли да седна?

— Разбира се. — Нейтън млъкна за секунда. — За теб винаги.

Тя остави едната бутилка до него. Стъклото вече се беше изпотило, когато си казаха „наздраве“. Илзе седна на стъпалата.

— Предполагам, че трябва да ти пожелая честита Коледа.

— Да, и на теб.

Илзе се отпусна на колоната, облегна глава назад и се загледа в Нейтън. Тя си беше взела душ и се беше преоблякла — вместо с черната рокля, сега беше по къси панталонки и риза. Косата ѝ беше мокра и изглеждаше черна и лъскава на светлината от лампата на верандата. Нейтън си беше облякъл дънките и когато я видя, незабавно се почувства прашен и мръсен.

— Не исках да те прекъсвам. — Илзе кимна към китарата. — Не спирай.

Не знаеше какво да изсвири. Накрая се спря на една стара песен за един храст, която майка му им пееше като деца. Напомни му за Камерън, когато бяха малки. Как играеха на крикет под жаркото слънце, докато Лиз не им извикаше да се скрият на сянка. Припомни му за онзи Камерън, когото познаваше някога, толкова отдавна.

Илзе изпъна босите си крака на дървените стъпала и отпи от бирата си.

— Как си? — попита Нейтън.

— Денят беше ужасен. Но вече свърши. Чувствам се… — Тя обмисли отговора си. — Мисля, че съм малко по-добре. А ти?

— Аз също — отвърна Нейтън и осъзна, че наистина е така. — Момичетата заспаха ли?

— Да, в стаята на майка ти. Всички си легнаха рано.

— Чудесно.

Двамата замълчаха, докато Нейтън свиреше тихичко на китарата. „Илзе наистина изглежда по-добре“, помисли си той, макар да не знаеше каква е причината. Лицето ѝ изглеждаше по-спокойно.

Тя се беше загледала в синината, която се образуваше около окото му.

— Значи все пак си говорил с Бъб?

— О, това ли? — Нейтън докосна мястото. Малко го наболяваше. — По-скоро той говори с мен.

— Разбрахте ли се?

— Не точно. Ще продължим разговора утре.

— Е, все пак е Коледа. Може да е по-благосклонен.

— Сигурно. Но това няма да върне кучето ми.

— Знам. — Илзе протегна крак и докосна ботуша му с пръстите си. — Но остава въпросът дали ще простиш на брат си, или не.

— Да, може би.

— Мисля, че трябва да го направиш, Нейтън. За съжаление — каза тя и Нейтън почувства, че на лицето му се изписва усмивка.

Илзе се намести на стъпалото и дървото изскърца.

— Колко време ще останеш?

— Вдругиден си тръгвам. Полетът на Зандър е на двайсет и седми.

— Преди да се прибереш, трябва да обсъдим какво ще правим с това място. Заедно с Бъб, разбира се.

— Да.

Тя се отпусна назад, притворила очи.

— Но не сега.

— Не — съгласи се Нейтън. — Няма нужда да е сега.

— Сега просто ще си седя тук и ще слушам музиката.

— Идеята ми харесва.

Лампата в караваната на туристите угасна и Илзе и Нейтън погледнаха натам. Сега вътре цареше непрогледен мрак, а над нея грееха звездите.

— Значи смятат да си ходят? — попита Илзе.

— Да. Или поне Кейти. Слушай… — Нейтън се поколеба. Не искаше да води този разговор, поне не сега. — Говорих с нея…

— Мисля, че е бременна — каза неочаквано Илзе. — Поне така ми се струва.

Нейтън се ококори насреща ѝ и кимна.

Настъпи дълго мълчание, когато Илзе се загледа в нощта.

— Бебето не е от Саймън, нали?

— Явно.

— Ах! — Думата се изтръгна от гърдите ѝ като въздишка и Илзе направи крива гримаса. Вероятно подозираше истината, но Нейтън разбра, че досега не е била сигурна.

— Не мисля, че иска да го задържи — каза той. — Ако въобще има някакво значение. Затова Кам се е обаждал до Сейнт Хелънс.

— За това ли е било?

— Така мисля.

Илзе се загледа продължително в мрачната каравана.

— Съвсем сигурна съм, че тя дори не е първата.

— Така ли?

— Нямам предвид бременността… — Илзе поклати глава. — Искаш да разбереш какво знам ли? Помниш ли Магда?

Помнеше я. Учтиво момиче, полякиня с мек акцент. Беше тук за Коледа преди няколко години. Скоро след това чу, че си е тръгнала — два месеца преди да ѝ изтече договорът.

— Имаше още едно момиче от Пърт. Мисля, че е бил и с нея. За известно време. Както и с други.

— Кам беше… — Нейтън изпитваше трудности да облече мислите си в думи. — Не беше достатъчно добър. В много отношения.

На лицето на Илзе се беше изписало изражение, което той не можеше да разгадае докрай. Тя въртеше бирената бутилка в ръце, а пръстите ѝ оставяха следи по влагата на стъклото.

— Затова ли беше онази картичка с подаръка ти? Заради Кейти? — попита Нейтън.

Прости ми.

— Наистина не съм сигурна. Може би. — Илзе огледа ръцете си. — А може би не. Имаше не една и две причини — все пак говорим за Камерън.