— Не знам. Като за начало, нямам представа какво се случва със собствения ми имот. Моята дума никога не се чува. И като за капак, имам братя като теб и Кам.
— Е, вече имаш само мен, така че сигурно си доволен. — Нейтън усещаше надигащия се у него гняв. Стана, за да излезе от стаята. — Между другото, да имаш да ми казваш нещо за кучето ми?
— Кое куче?
— Много добре знаеш за кое куче. Кели.
Ръцете на Бъб застинаха върху кабелите на играта.
— Не. Не знам за какво говориш.
— Така ли?
— Да.
— Нищо ли нямаш да ми казваш за капаните с отрова около фермата ми? Не се ли сещаш за нещо, каквото и да било? — Нейтън се протегна и почука брат си отстрани по главата.
Бъб блъсна ръката му.
— Върви да се шибаш.
— Не, ти върви да се шибаш. Кели агонизираше накрая. Станах свидетел на мъките ѝ. С нищо не можех да ѝ помогна. — Нейтън усети сълзи да напират в очите му и примигна няколко пъти.
— Тя беше просто куче.
— Обичах я. Беше най-добрият ми приятел.
— В такъв случай трябва да излизаш повече.
Нейтън си наложи да си поеме въздух. Яростта, която се надигаше у него, не беше само заради Бъб. И все пак той му беше пред очите.
— Добре — каза накрая. — Добре. Но искам да знаеш, че когато аз, ти и Илзе седнем да говорим за бъдещето на този имот, ще те погледна, ще се сетя какво стори на Кели и ще си помисля много дълго и сериозно как да ти се отплатя най-добре. — Той се приближи до брат си. — Винаги си се чудил защо Камерън ти нямаше доверие по отношение на фермата, пари или каквото и да било друго, нали? Погледни се. Той може и да беше кретен — дори нещо по-лошо от това — но не беше идиот.
Видя удара чак когато вече беше късно. Юмрукът се стовари отстрани на главата му и го запрати назад. Усети още един под ребрата си и в следващия миг Бъб го стисна силно за врата.
— Майната ти, приятелю. На теб и на Кам. — Дъхът на брат му миришеше на алкохол. — Мислиш си, че можеш да се появиш тук, да започнеш да ме разиграваш и да се правиш, че знаеш кое е най-добро за всички?
Нейтън остана без въздух, когато двамата се блъснаха в стената, изгубиха равновесие и тежко паднаха на пода. Един сравнително лек юмрук срещна бузата му и Нейтън вдигна ръка, но прекалено късно — усети втори удар.
— Двамата с Кам винаги сте се мислели за по-добри от мен, но не сте, нали? Той е мъртъв, а ти си един абсолютен неудачник.
Бъб стовари юмрук над окото на Нейтън. Беше бесен и плувнал в пот. В погледа му имаше нещо дивашко, когато се приготви за нов удар.
— Мислиш си, че ако заемеш мястото на Кам и започнеш да се държиш като него, хората ще започнат да те уважават? — попита брат му.
— Не. — Нейтън се опита да го отблъсне от себе си, но само си удари главата в дюшемето. Забеляза някакво раздвижване на вратата.
— Смяташ, че изведнъж ще започнат да говорят с теб в града?
— Разкарай се! — Той го изблъска с всичка сила и двамата се затъркаляха, докато не се удариха в дивана и масичката за кафе. Нещо падна и се разби на пода.
— Хей! — извика Хари.
В същия миг долетя и гласът на Лиз.
— Те не те пренебрегват, защото не си Кам, приятелю. — Думите на Бъб пареха в ухото му. — Не е дори защото заряза онзи тип да умре. Не говорят с теб, защото си малко странен. Ти си един странен, самотен загубеняк и никой не иска да е край…
Нейтън получи още един удар, този път доста силен, и двамата се претърколиха отново, докато не се удариха в нещо. Той усети вибрацията точно когато някой ахна на вратата. Елхата се наклони и падна в блещукащ облак от играчки, пластмасови иглички и гирлянди. Закачи края на картината на Камерън и заплашително я разклати.
— О, мамка му! — изруга Бъб, но гласът му беше заглушен от крясъка на Лиз, която връхлетя в стаята.
Хари стигна първи до картината и притисна рамката към стената точно навреме.
— Господи! — каза той. — Беше на косъм да падне.
Лиз застана до него и прокара две ръце по рамката, за да провери дали не е повредена. Нейтън забеляза как се повдигат раменете ѝ, докато дишаше тежко, и знаеше, че се опитва да не се разплаче. Най-накрая майка му успя да намести картината.
— Господи! — изкрещя Хари. — Осъзнавате, че брат ви е мъртъв, нали? Не можете ли да уважите паметта му за пет шибани минути?
— Извинявай. — Нейтън отблъсна Бъб от себе си и стана. Посочи картината. — Наред ли е?
Хари го плесна през ръката.
— Да не си я пипнал.
— Хей! Просто се опитвах да…
— Е, недей! Нанесе достатъчно щети.
— Стига! — Лиз се обърна. В очите ѝ вече имаше сълзи. Тя погледна първо Нейтън, а после и Бъб, който продължаваше да лежи на пода, окъпан в блещукащ облак от полепналите по него прашинки от гирляндите. — Денят не ви ли се струва достатъчно лош? — попита тя. — Какво ви става? Нещастието в тази къща ви се струва малко ли? Щом трябва и да се сбиете?
— Извинявай, мамо — каза Нейтън.
Тя не му отговори, а само си избърса очите.
— Извинявай — рече той за трети път. Не обърна внимание на Бъб, който се изправяше на крака. — Ще разчистя.
Лиз си пое дълбоко въздух.
— Не искам да разчистваш нищо. Стига ми толкова, Нейтън. Не искам да те виждам, не искам да виждам и двама ви, не и тази вечер.
— Но…
