— Така е. И аз започвам да се уверявам в това. — Мракът изглеждаше гъст и тежък. — Днес говорих със Стив. За Джена.
— О, така ли? — Погледът ѝ се стрелна към него.
— Каза ми същото, каквото е казал и на теб.
Илзе се отпусна назад видимо разочарована.
— Значи нищо съществено. Каза, че липсват веществени доказателства.
— Не знам. На мен ми прозвучаха доста съществени.
— Така ли?
— Така си мисля. Особено сега, като се сетя за онова време. Тогава трябваше да… — Нейтън замълча. — Не знам, Кам ми е брат. Повярвах му.
— Разбирам. — Илзе не отделяше поглед от него. — А сега какво мислиш?
Той вдигна поглед. Нощното небе беше необятно.
— Мисля, че Камерън я е заставил.
— Аз също.
Двамата се спогледаха продължително.
Нейтън тъкмо щеше да добави нещо, когато чуха стъпки в другия край на двора.
— Май Хари ще изключва генератора. Искаш ли да се прибереш, преди да стане тъмно?
Илзе отпи от бирата си, като вече не го гледаше.
— А ти?
— Не.
Тя го погледна точно в мига, в който чуха добре познатия електрически звук и мракът ги обгърна. Генераторът утихна и след малко чуха как Хари се качва по стъпалата към бунгалото си.
Нейтън остави китарата. Вече не можеше да чуе нищо друго, освен далечния вой на вятъра и дишането на Илзе. На фона на мастиленото нощно небе сянката ѝ наклони глава назад и вдигна поглед към звездите.
— Опитвах се да го напусна.
Нейтън усети някакво размърдване дълбоко в себе си.
— Така ли?
— Планирах го от известно време. Смятах да си тръгна със Софи и Ло. Но на място като това не е никак лесно. На практика, имам предвид. Не можеш просто да си събереш нещата и да си тръгнеш. Така де, можеш, но… — Тя махна с ръка към стотиците километри необитаемо пространство около тях. — Къде ще отидеш?
— Заради Кейти и другите момичета ли?
— Всъщност не. Макар че връзката му с нея, разбира се, не подобри положението. Но имаше и други причини. — Илзе мълча дълго. — Трудно е да си омъжена за човек, който не те обича.
Нейтън се сети за Джаки и изведнъж изпита съчувствие към нея. Бракът им не беше лесен за него, но не беше никак лесен и за нея. Погледна Илзе.
— Съжалявам, че си била нещастна.
Тя се засмя тихичко и отпи още една глътка от бирата си.
— Ти не си виновен, Нейтън. Аз просто… — Илзе млъкна.
— Какво?
Стояха обърнати един към друг в мрака, а звездите грееха над тях. Бирата им се стопляше, а китарата лежеше на стъпалото.
— Наистина не знаех, че Камерън е твой брат, когато дойде и ме заговори — каза най-накрая тя.
— Илзе, всичко е наред. Вече няма значение.
— Не, изслушай ме. Знам, че можех да предположа. Не беше трудно да се сети човек. Но бях съвсем сама в този странен град. Нямах приятели. Не знаех на какво точно се надявах с теб, но когато ти изчезна…
Тя млъкна, а Нейтън изпита добре познатото болезнено пробождане заради пропуснатата възможност. Илзе въздъхна.
— Самосъжалявах се и изведнъж се появи Камерън. Беше красив и много очарователен. — Тя изрече думата така, сякаш беше недостатък. — Смееше се на шегите ми. Предполагам, че съм била поласкана. Досега никой като него не беше показвал интерес към мен. Бях толкова млада и глупава.
— Аха, виж, знам за какво говориш — отвърна Нейтън. — Самият аз дори не бях толкова млад, когато прецаках всичко, така че нямам никакво извинение.
Той видя кратката ѝ усмивка в мрака — появи се само за миг, но беше истинска. Стъпалото изскърца тихичко. Не я видя да се премества, но като че ли се доближи до него.
— Камерън каза, че ме обича. След това забременях, оженихме се и ето ме тук десет години по-късно. Понякога сядам на тази веранда, оглеждам се наоколо и се чудя… — Гласът ѝ беше много нежен. — … как щяха да се развият нещата, ако не бях толкова млада и глупава. Ако бях направила само едно-две неща различно.
— Аз се чудя за това през цялото време.
— Така ли?
— Всеки ден.
Ръката ѝ беше на сантиметри от неговата. Усещаше как върховете на пръстите ѝ потрепват върху прашната веранда.
— Илзе — изрече много нежно името ѝ Нейтън.
Стъпалото изскърца отново. Определено се приближи още до него. Чистата ѝ влажна коса миришеше като океана.
— Илзе, исках да ти кажа…
— Нейтън — изрече много тихо името му тя. — Наистина всичко е наред.
— Не, моля те…
— Наред е, казвам ти.
— Много съжалявам.
— Знам. — Пръстите ѝ докоснаха неговите.
— Няколко пъти се опитвах да дойда да те видя. Срамувах се какво бях сторил. Страхувах се какво ще кажеш, но трябваше да бъда по-силен. Наистина исках да говоря с теб. — Думите сами излизаха от устата му в неспирен поток. — Съжалявам за това повече от…
— Няма нужда.
— Въпреки това съжалявам. Съжалявам, че не ти казах всичко това, когато можех. И съжалявам, ако съм те наранил.
Очите ѝ сияеха ясно и в мрака. Нейтън усещаше топлината на пръстите ѝ върху своите.
— Съжалявам за толкова много неща. Всъщност за всичко. Съжалявам и за себе си. Ти беше точно пред очите ми, а аз те зарязах по такъв начин. Пропуснах шанса си.
Илзе отговори от по-близо:
