— Това се случи преди много време.
— Знам, но исках да ти се извиня още оттогава.
— Чакал си десет години, за да ми кажеш тези неща?
— Да.
— Нейтън. — Той усети топлия ѝ дъх върху устните си. — А сега какво чакаш?
Нейтън се наведе към нея.
Разделиха се, колкото да си поемат въздух, и залитнаха върху тъмните стъпала. Илзе го задърпа към заспалата къща и Нейтън усети колко топла е кожата ѝ, допряна до неговата. Ръката ѝ стискаше здраво пръстите му, а умът му подскачаше и летеше пред него нагоре по стълбите, покрай спалния му чувал на дивана, към стаята на Илзе — стаята на Камерън. Нейтън усети колебанието ѝ в същия миг, в който това чувство прободе и него.
— Почакай. Не тук — каза той в косата ѝ.
— Къде тогава? — попита шепнешком тя.
— Ела.
Той я хвана за ръка и двамата заобиколиха къщата толкова бързо, колкото им позволяваше мракът. Тръгнаха към алеята и изведнъж се върнаха с десет години назад — Нейтън отново я притисна в джипа си, усети горещите ѝ, сладки устни върху своите, а ръцете ѝ посегнаха към кръста му. Той отвори багажника, бутна настрани екипировката и провизиите си и застла едно одеяло.
Окачването на колата изскърца, когато легнаха в джипа. Чуваше се само учестеното им дишане, докато лунната светлина проникваше през прозорците. Илзе го прегърна и той усети как тежестта на годините се стопява и за първи път от много дълго време отново може да диша спокойно. Кожата ѝ беше топла и приятна и изведнъж спомените се възвърнаха: спомни си как се чувстваше през онази вечер, докато лежеше до нея, а годините и изборите, които трябваше да направи, бяха още пред него. В този момент, за първи път в живота си, Нейтън почувства, че е точно там, където трябваше да бъде, прегърнал Илзе, докато коледните звезди светеха силно и ярко в нощното небе над тях. Това, което се случваше, трябваше да се случи. Сякаш му се даваше втори шанс.
По-късно, в тъмносинята светлина на коледната утрин, двамата лежаха един до друг и наблюдаваха как светилата на безкрайното небе се движат както всяка нощ. През отворените врати на джипа навлизаше лек ветрец. От известно време нито той, нито тя бяха продумвали.
— Не вярвам, че Софи си е наранила ръката по време на езда — прошепна Илзе. Погледът ѝ все още беше насочен към звездите.
— Така ли?
— Камерън го е направил. Сигурна съм. — Двамата не се спогледаха. — Беше много уплашен. Личеше си от физиономията му.
Нейтън продължи да се взира в небето.
— Бяха сами в конюшнята, когато това се е случило. — Илзе се изправи на лакът и го погледна. — Хващаше я мързелът, когато трябваше да я изчисти, и не го правеше както трябва. Кам от своя страна беше в ужасно настроение през целия ден. Много по-лошо от обичайното. Не бях разбрала, че е сам с нея, иначе щях да… — Тя млъкна. — Не знам какво щях да направя. Както и да е. Двамата влязоха в къщата. Софи се дереше от рев, а Камерън разказа как конят я е хвърлил. Предполагам, че е възможно да се случи, но дъщеря ми е добър ездач и знае как да пада. Кам обаче се издаде. Веднага разбрах. Беше изплашен от себе си, от това колко далеч бе стигнал.
Нейтън продължаваше да наблюдава мълчаливо безбройните звезди.
— Истина е — каза Илзе. — Уверявам те.
Той бавно протегна ръка и я сложи върху нейната.
— Вярвам ти. Аз просто… — рече и се замисли за братята си и за себе си. Замисли се и за баща им и годините, през които бяха живели с него. В какво се бяха превърнали. — Много жалко.
Когато отново проговориха, небето вече беше станало много по-светло. Нейтън прокара палец по ръката ѝ, като се спря на едно тъмнолилаво петно до лакътя ѝ.
— Това не е от него — каза Илзе. — Това е от телето от онзи ден.
Нейтън премести палеца си на опакото на ръката ѝ, където имаше стар белег от изгаряне във формата на върха на ютия. Двамата се спогледаха; продължиха да се гледат доста дълго, след което на слабата сутрешна светлина Илзе кимна. Извърна се леко и му показа рамото си и още един белег, по-стар и различен. Изви се отново. И отново. Тайни бяха изписани върху кожата ѝ.
Нейтън си спомни голямото шишенце с парацетамол на нощното ѝ шкафче.
— Съжалявам.
— Не го правеше постоянно. Не се случваше всеки ден. Не. Понякога минаваха месеци. Понякога не беше…
— Какъв?
— Толкова лош.
Нейтън трябваше да зададе следващия въпрос:
— Някой друг забелязваше ли всичко това?
— Не мисля.
— Наистина ли?
Тя го погледна.
— Ти забелязвал ли си нещо?
Желанието му да се престори, че не е чул въпроса, беше силно почти като физическа реакция. Вместо това просто остана да лежи до нея и да я гледа. Спомни си колко пъти беше излизал от стаята, когато Илзе влезеше, и как избягваше всякакви разговори с нея, освен най-безобидните. Гледаше я единствено през завесата на собственото си задушаващо го самосъжаление. Най-накрая поклати глава.
— Не — отговори честно той. — Не съм забелязвал.
