— Не си само ти. Чудила съм се дали Хари не е подозирал нещо, но наоколо има толкова много работа, че той е постоянно зает. Бъб… — сви рамене тя. — Кам тормозеше и него по свой начин. Не мисля, че Бъб дори го осъзнаваше. Той дотолкова е свикнал да се отнасят зле с него, че вече го смята за напълно нормално.
— Ами мама?
Илзе се намръщи.
— Какво? — попита Нейтън.
— Веднъж се опитах да говоря с нея. Не мина добре.
— Какво ти каза?
— В началото нищо. Сякаш си мислеше, че говоря за обичайните семейни проблеми. Не знам дали наистина не ме разбра какво имам предвид, или умишлено предпочете да не го прави. Затова опитах отново. И втория път… — Илзе млъкна. — Втория път се ядоса. Каза ми, че този имот се управлява изключително трудно и трябва да подкрепям Камерън, а не да се карам с него. Страхувах се, че ще му каже какво съм ѝ споделила и ще влоши нещата. Повече не повдигнах темата.
Нейтън отново замълча, този път за още по-дълго, докато съзнанието му бродеше назад през годините и си спомняше най-различни неща. Най-накрая си пое дълбоко въздух.
— Нашият баща… — започна той, но млъкна, защото не знаеше как да продължи.
Илзе го изчака.
— Знам — отвърна накрая тя, когато не си довърши изречението. — Камерън ми е разказвал колко лош е бил.
— Наистина ли? — Нейтън беше искрено изненадан.
Той не беше разказвал на никого. Нито на Джаки, нито на Зандър. Нито на Бъб, нито на Камерън. Той и братята му никога не бяха говорили за това — нито веднъж през целия си зрял живот.
— Камерън мислеше, че може да бъде различен — продължи Илзе. — Мисля, че наистина искаше да бъде добър баща и добър съпруг. И понякога беше чудесен, но после се променяше. Без никаква сериозна причина. Просто се превръщаше в друг човек. Доста дълго време се тревожех за него, докато една сутрин не се събудих и не осъзнах, че всъщност се страхувам от него.
Нейтън я погледна.
— Странното е, че Камерън го разбра преди мен, така си мисля — поклати глава Илзе. — Вече бях закъсняла. Докато годините минаваха, той ме беше лишил от всичко. Нямах нищо свое тук. Аз дори не съм титуляр на банковата ни сметка, знаеш ли? Камерън проверяваше всички извлечения и за всяко плащане беше необходимо неговото одобрение. — Тя погледна към гаражите. — Откри ли повредата в джипа ми?
— Не. Не открих нищо.
— Мисля, че Камерън нарочно го повреждаше.
— Така ли?
— Не много често, но беше достатъчно да закъсам един-два пъти. Също така знаеше как да го направи, за да мога да измина няколко километра и тогава нещо да се повреди. Като миналата година, когато закъсах и чаках помощ почти пет часа. Чаках го да дойде и да ме изтегли до дома ни като животно. Щом нямах доверие на джипа, нямаше да го карам и той го знаеше. Следователно не можех да кача момичетата в него и да потегля.
Илзе отново се отпусна по гръб. Звездите вече бяха избледнели.
— Не че щяхме да стигнем далеч — продължи тя. — Паспортът ми изтече. Момичетата дори нямат свои. Той ми взе шофьорската книжка и другите документи, под предлог че само ще ги прибере, но когато ми потрябваха, не можах да ги намеря. Не съм получавала заплата, откакто работех в кръчмата. Нямам семейство в тази страна, нито пък истински приятели. А хората наоколо харесваха Камерън. Ако трябваше да избират страна, нямаше да е моята. — Илзе обърна глава. — Можеш да питаш Джена Мур.
— Ами Глен? Той е добър човек. Можеше да те защити.
— Как? — Погледът на Илзе беше сериозен и Нейтън осъзна, че наистина иска отговор. — Как ще ме защити от съпруга ми, който е в съседната стая? Глен е на три часа път в полицейския участък, и то в най-добрия случай. Имаш ли представа какво може да направи изпаднал в ярост човек за три часа?
Нейтън не отговори. Всъщност имаше представа.
— Тук могат да се случат много злополуки — каза Илзе. — Следващия път може аз да падна от коня, но вместо ръката, може да си счупя врата. Или пък някоя машина да ми откъсне ръката. Или някой от джиповете да ме прегази. Или да прегази Софи или Ло.
Нейтън се замисли за тази вероятност и в следващия миг вече не искаше да си представя нищо.
— Нещата се влошаваха все повече през последните няколко месеца — продължи Илзе. — Сега като се замисля, причината е било обаждането на Джена. Съставих си спасителен план, в случай че ми се наложеше да си тръгна бързо. Започнах да събирам пари в брой и малки неща, които можех да нося в себе си. Също така събрах някои неща за момичетата — дрехи и играчки. Не бяха кой знае колко, за да не забележи Камерън, но после Ло вдигна врява и трябваше да върна повечето. Ето защо се съсредоточих върху това да намеря някои от най-важните документи, актовете за раждане на момичетата, временната ми регистрация, такива неща. Когато се сдобиех с някои от тях, качвах се в джипа и ги скривах.
Нейтън си я представи как коленичи под изгарящото слънце до надгробната плоча на работника и рови в пръстта.
— Скрила си ги на гроба?
— Той е на пътя за града, но достатъчно далеч оттук, така че знаех, че са на сигурно място. Ако Камерън беше разбрал… — Илзе млъкна. — Както и да е. Прибрах всичко в найлонов плик и го зарових.
