— Какво се случи?
— Камерън нарани Софи. Това беше последната капка. Или поне смятах, че е. Винаги съм си казвала, че когато се случва между нас, е едно, но когато и момичетата страдат… — Тя се изправи. — На следващата сутрин качих Софи и Ло в джипа на работниците. Не казах на никого, че тръгваме, не взех багаж. Но по пътя започнах да осъзнавам действителността. Не бях спестила достатъчно пари. Само горивото нямаше да излезе никак евтино, а трябваше да плащам за хотели, храна и дрехи за момичетата. Вероятно щеше да се наложи да наема и адвокати. Не разполагах с достатъчно средства, за да оцелеем дълго. — Илзе погледна към далечния хоризонт, който вече се виждаше на фона на пълзящата зора.
— Затова си се върнала?
— Беше ужасно. Намразих се за това. Отидох до глупавия гроб, но дори не изрових найлоновия плик с документите. Качих момичетата обратно в джипа. Това беше най-дългото пътуване в живота ми. Те бяха объркани. Не можех да измисля какво да им кажа. — Илзе поклати глава. — После започнах да събирам всичко необходимо, колкото може по-бързо.
Тя поклати глава.
— Камерън забеляза. Сигурна съм. Постоянно беше край мен, не можех да се скрия от него. На Хари буквално му се наложи да му нареди да отиде да поправи комуникационната кула на Леманс Хил, чийто ремонт бавеше от толкова време. През онази последна сутрин, когато Кам отби на алеята, преди да тръгне…
Илзе се намръщи при спомена.
— Той беше напрегнат, сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Попитах го дали ще ходи до кулата с Бъб, и Камерън потвърди. Но ме погледна по странен начин. Веднага разбрах, че ме лъже. — Тя отново легна. — Предишната вечер разглеждаше скицника на Ло. Мисля, че видя рисунката ѝ, онази, на която сме на гроба, и навърза нещата. Когато чух, че са го намерили мъртъв там, зачаках някой да ме попита за найлоновия плик с документите.
Нейтън си спомни тялото на Камерън под платнището и плитката дупка в земята.
— В него нямаше нищо, когато го намериха. — Не и найлонов плик с пари и документи.
— Знам. Мислех, че все още е заровен там. Страхувах се някой да не го открие случайно. Не исках никой да си помисли, че аз…
— Какво?
— Че съм имала нещо общо със случилото се с Камерън.
По-светлите участъци по загорялата ѝ кожа и луничките ѝ станаха по-ясни на ранната сутрешна светлина. Небето беше изсветляло почти напълно. Скоро всички щяха да се събудят.
— Онзи ден за първи път ми се удаде възможност. Отидох до гроба и започнах да ровя на същото място, както винаги.
Нейтън си я спомни коленичила под слънцето до надгробната плоча, а раменете ѝ едва се повдигаха.
— Значи си го намерила?
Илзе поклати глава.
— Не. Това е проблемът. Пликът не беше там.
Нейтън се ококори насреща ѝ.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Но щом не е бил нито там, нито у Камерън, къде е тогава?
Сенките на сутрешната светлина хвърляха ивици по лицето на Илзе.
— Нямам представа.
Нейтън се беше вторачил в картината на Камерън. Къщата все още тънеше в тишина, но не за дълго. Двамата с Илзе бяха лежали увити в одеялото в багажника на джипа допреди малко и си шепнеха, докато небето бавно просветляваше. Най-накрая им се наложи да се разделят. Все пак беше Коледа и момичетата щяха да станат рано.
— Възможно е да е било някое динго — беше предположил тихичко Нейтън и закопча ципа на дънките си. Въпреки всичко все още се чувстваше приятно замаян, когато погледнеше Илзе.
— Знам — отвърна тя и прокара ръка през косата си. — И аз така си помислих. През цялото време се опасявах да не се случи нещо подобно. Възможно е някое динго да е разровило дупката, нали? И да е отнесло плика?
— Да. — Сигурно го беше зарязало някъде, когато бе изгубило интерес. Вероятно пясъкът вече го беше затрупал. — Бъб каза, че наоколо душели кучета динго.
— А, да. Значи трябва да е това.
Двамата млъкнаха едновременно.
— Знам, че Бъб е бил сам там, но… — Нейтън си беше спомнил намачканото платнище и лицето на брат си, когато преместиха тялото на Камерън. — Щом видя дупката, и той се изненада колкото нас.
„Това не означава, че не е можел да вземе нещо от джобовете на Кам“, помисли си Нейт, но не каза нищо на глас.
— Щеше да ми каже, ако е намерил плика. — Илзе бе започнала да шепти, когато наближиха къщата. — Особено сега, когато е толкова ядосан заради имота.
Спряха се за малко пред стъпалата на верандата. Нейтън си пое дълбоко въздух.
— Няма начин Джена да е…
— Реално погледнато, няма…
Двамата тръгнаха отново и после пак се спряха едновременно. Мълчаха.
— Наистина не мисля… — подхвана Нейтън.
— Не — поклати настойчиво глава Илзе. — Аз също. Аз също.
Постояха още миг така, като се гледаха един друг, след което се обърнаха, за да влязат вътре. Нейтън отвори комарника и го задържа, за да мине и Илзе, а тя докосна пръстите му.
— Благодаря, Нейтън — каза любезно.
— За теб винаги, Илзе.
Тя се обърна и тръгна по коридора, като се усмихваше на себе си.
