Луи стоеше с гръб към прозореца. Беше включил лампата на бюрото и тя създаваше басейн от златиста топлина срещу наближаващата нощ. Да стоим в този последен басейн от светлина изглеждаше по-ин-тимно, отколкото би трябвало. Последна твърдина срещу мрака. Господи, днес бях обзета от меланхолия.
В офиса на Луи цареше съответният безпорядък. Едната стена бе заета от пода до тавана с етажерки, отрупани с учебници по биология, есета за природата и пълен комплект от книгите на Джеймс Хериът. Скелетът на малък кафяв прилеп беше сложен зад стъкло и окачен на стената до дипломата му. На вратата му имаше плакат с видовете прилепи, подобен на онези, които човек купува за хранилките за птици. Нали знаете, от типа „Често срещаните птици в източната част на Мисури“. Докторатът на Луи беше за адаптирането на малкия кафяв прилеп към обитаваните от хора територии.
Лавиците бяха изпълнени със сувенири, черупки от миди, парчета вкаменено дърво, шишарки, дървесна кора с изсъхнали лишеи по нея. Всички късчета и парченца, които биолозите неизменно събират.
Луи е висок около метър и шестдесет и седем, с очи, черни като моите. Косата му е права и хубава и стига малко под раменете. Не беше модна прическа като на Ричард. По-скоро изглеждаше, сякаш напоследък не му е оставало време да си подреже косата. Имаше квадратно лице, леко телосложение и изглеждаше някак безобидно. Но по ръцете му играеха мускули, докато скръстваше пръстите си и вдигаше поглед към мен. Даже и да не беше плъхолак, пак не бих му предложила да се пробваме на канадска борба.
Беше дошъл в неделя специално, за да разговаря с мен. И за мен това беше свободният ден. Беше първият уикенд от месеци насам, в който с Ричард не бяхме разговаряли дори по телефона. Той се бе обадил и бе отменил уговорката ни, заявявайки, че става дума за работи на глутницата. Нямах възможността да задам въпроси, защото човек не може да спори с телефонния си секретар. Не му се обадих. Не бях готова да разговарям с него, не и след снощи.
Тази сутрин се чувствах като глупачка. Бях казала „да“ на предложението на някой, когото не познавах. Познавах онова, което Ричард ми бе показал, външното му лице, но отвътре имаше цял нов свят, в който едва почвах да надниквам. - Какво смятате ти и професорите за отпечатъците, пратени от полицията?
- Смятаме, че е вълк.
- Вълк? Защо?
- Определено е голям представител на семейство кучета. Не е куче, остава да е вълк.
- Даже ако допуснем, че хищническият крак е примесен с човешки?
- Даже тогава.
- Възможно ли е да е Пеги Смиц?
-Пеги можеше да се контролира много добре. Защо би убила някого?
- Не знам. Защо би убила някого?
Луи се облегна назад в стола си. Той изскърца под тежестта му.
- Добър въпрос. Пеги беше пацифист до степента, която глутницата й позволяваше.
- Не се ли биеше?
- Не, освен, ако не я принудеха.
- Беше ли високо в йерархията на глутницата?
- Не трябва ли да задаваш тези въпроси на Ричард? Той е прекият наследник на трона, ако мога да се изразя така.
Просто го изгледах. Нямаше да извърна поглед, сякаш се чувствам виновна за нещо.
- Подушвам неприятности в Рая - каза той.
Игнорирах подхвърлянето. Работа, имахме да обсъждаме работа.
- Съпругът на Пеги дойде да ме види. Искаше да я потърся. Не знаеше за останалите липсващи ликантропи. Защо Пеги не му е казала?
- Много от нас опазват връзките си, преструвайки се, че не са това, което са. Обзалагам се, че Пеги не е обсъждала делата на глутницата със съпруга си.
- Колко е трудно да се преструваш?
- Колкото по-добре се контролираш, толкова е по-лесно.
- Тоест може да се направи.
- Искаш ли да прекараш живота си, преструвайки се, че не вдигаш зомбита? Никога да не говориш за това? Никога да не го споделяш? Съпругът ти да се срамува от факта или да му се повдига?
Почувствах как лицето ми пламва. Исках да го отрека. Не бях засрамена или отвратена от Ричард, но не се чувствах удобно. Не се чувствах достатъчно удобно, че да протестирам.
- Не звучи като особено приятен начин да живееш - казах аз.
-Не е.
В стаята надвисна тежко мълчание. Ако смяташе, ще си разкрия картите, грешеше. Когато всичко останало отиде по дяволите, се съсредоточете върху работата.
- Днес полицията обиколи целия район, в който бе открито тялото. Сержант Стор каза, че не са открили нищо, освен още няколко отпечатъка и малко кръв.
Истината беше, че бяха открили няколко пресни следи от сачми от пушка в дърветата около мястото на убийството, но не бях сигурна, че ми е разрешено да споделям информацията с общността на ликантропи-те. Това беше работа на полицията. Лъжех и пред двете страни. Не изглеждаше като особено удачен начин да провеждаш разследване на убийство или случай с изчезнал човек.
- Ако полицията и глутницата споделят информация, може и да разрешим този случай.
Той сви рамене.
- Това не е моя работа, Анита. Аз съм просто индианец, не вожд.
- Ричард е вожд - отвърнах аз.
- Не и докато Маркус и Рейна са живи.
