— Да не би да имаш предвид онези сенки? — Бинабик кимна, на лицето му се бе изписало прехласнато изражение. Саймън настоя: — Какво са те?
— Нещо повече от сенки — тихичко отвърна Бинабик. — Това, което виждаш, са кулите на загубения Тумет’ай.
— Кули вътре в планината? И какво е „Тумет’ай“?
Бинабик се намръщи подигравателно.
— Саймън. Чувал си това име няколко пъти. Що за ученик си е взел доктор Моргенес? Спомняш ли си, когато си говорих с Джирики за Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис?
— Мисля, че да — неспокойно каза Саймън. — Какво е това?
— Песента за падането на града Тумет’ай, единия от великите Девет града на ситите. Тази песен разказва приказката за напускането на Тумет’ай. Сенките, които виждаш, са кулите му, хванати в лед от много хиляди години.
— Наистина ли? — Саймън се зазяпа в тъмните размазани отвесни линии, които минаваха като петна под млечния лед. Опита се да си ги представи като кули, но не успя. — Защо са го изоставили?
Бинабик прокара ръка по козината на гърба на Куантака.
— Има много причини, Саймън. Ако искаш, може да ти разкажа част от историята по-късно, докато яздим. Това ще е от помощ за минаване на времето.
— Най-напред, защо са си построили града на ледена планина? — попита Саймън. — Това изглежда глупаво.
Бинабик раздразнено вдигна поглед.
— Саймън, говориш на човек, израсъл в планините, както без съмнение можеш да си спомниш. Част от възмъжаването, поне според мен, е да се замисляш над думите си преди да си отвориш устата.
— Извинявай. — Саймън се опита да прикрие закачливата си усмивка. — Не бях мислил, че на троловете всъщност им харесва да живеят там, където са.
— Саймън — строго каза Бинабик, — мисля, че ще е добре, ако отидеш да доведеш конете.
— И така, Бинабик — най-после каза Саймън, — кои са Деветте града?
Яздеха вече час — най-после се бяха отклонили от подножието на планината и бяха тръгнали през огромното бяло море на Пустошта, следвайки линията на онова, което Бинабик нарече Стария път към Тумет’ай — широка издигната пътека, някога свързвала обвития от лед град с братята му на юг. Сега вече тя почти не личеше — виждаха се само големите камъни от двете й страни, с които се отбелязваше разстоянието, и тук-там парчета настилка под покривката от сняг.
Саймън не питаше, защото много искаше да научи нещо повече за историята — главата му вече бе толкова пълна със странни имена и места, че едва ли можеше да побере и една мисъл повече, — но в безинтересната местност, безкрайното снежно поле, нашарено тук-таме с редки дървета, му беше скучно.
Бинабик, който яздеше малко напред, прошепна нещо на Куантака и като изпускаше кълба пара, вълчицата спря и изчака Саймън да я настигне. Кобилата му забави ход и подскочи настрани, но Саймън я потупа по врата и й зашепна окуражаващо. След няколко крачки, по време на които въртеше глава, кобилата продължи напред без нищо повече от случайно нервно изпръхтяване от време на време. От своя страна, вълчицата въобще не й обърна внимание — навела ниско глава, тя душеше снега.
— Добре, Намираща дома, добре. — Саймън прокара ръка по врата и раменете й и усети огромните мускули да се движат под пръстите му. Той й бе дал име и сега тя му се подчиняваше! Изпълни го тиха радост. Сега тя беше неговият кон.
Бинабик се усмихна на гордото му изражение и каза:
— Показваш й уважение. Това е добре. Твърде често се случва хората да мислят, че тези, които им служат, го правят, понеже са по-низши или по-слаби. — Той се засмя. — Тези, които го вярват, трябва да яздят животно като Куантака, което може да ги изяде, ако реши. Тогава ще се научат на смирение. — Той почеса Куантака между раменете. Вълчицата поспря, за да се наслади на вниманието, после отново тръгна през снега.
Слудиг, който яздеше пред тях, се обърна и подметна:
— Ха! Ще станеш и ездач освен боец! Вижте го само нашия приятел Снежния кичур — най-смелия кухненски прислужник на света!
Саймън се нацупи и усети как кожата около белега му се опъва.
— Не ме наричай така.
Слудиг се засмя:
— И какво му е лошото на името? Саймън Снежния кичур! Много хубаво име, честно спечелено.
— Ако ти е неприятно, приятелю Саймън — любезно каза Бинабик, — ще те наричаме по друг начин. Но Слудиг е прав: името ти бе спечелено с чест и ти бе дадено от Джирики, представител на най-висшия род на ситите. Ситите виждат по-ясно от смъртните… поне за някои неща. Както и всеки друг от даровете им, едно име, дадено от тях, не бива да се отхвърля с лека ръка. Спомняш ли си, когато вдигна Бялата стрела над реката?
Саймън си спомняше, и то много добре. Тогава бе паднал в бурната река и въпреки всички странни приключения, през които бе преминал от този ден, той оставаше като черно петно в паметта му. Разбира се, точно глупавата му гордост го бе пратила в ледените дълбини. Бе се опитал да покаже на Мириамел колко леко се отнася дори и към даровете на ситите. Повдигаше му се само от мисълта за глупостта му. Ама че магаре беше! Как би могъл изобщо да се надява, че Мириамел може да се заинтересува от него?
