Бе обикалял безкрайните коридори цяла сутрин и цял следобед, като държеше очите си отворени за подозрителна двойка монаси или нещо друго, което можеше да облекчи затруднението му. Търсенето му беше безрезултатно, но пък му напомни за размера и силата на Майката Църква. Бе се разстроил дотолкова от неспособността си да разбере дали Мириамел е тук, или не, че когато следобедът привършваше, вече съвсем бе напуснал Санселан Ейдонитис.
Вечеря в една странноприемница малко по-надолу по Санселанския хълм, а след това тихо влезе в Залата на фонтаните — нещо, което не бе правил от много години. Двамата с Гутрун бяха посетили фонтаните малко преди женитбата си, когато бяха дошли до Набан на традиционното за семейството на Исгримнур сватбено поклонение. Блещукащата игра на водата и неспирната й музика го изпълниха с някаква приятна меланхолия. Въпреки че копнежът и тревогите по жена му бяха огромни, за пръв път от седмици той успя да помисли за нея, без сърцето му да се свие от болка. Тя сигурно беше в безопасност — а и Изорн също. Просто трябваше да го повярва, тъй като какво друго би могъл да направи? Останалата част от семейството, другият му син и двете му дъщери, бяха в способните ръце на стария тан Тонруд в Скоги. Понякога, когато всичко беше несигурно, човек просто трябваше да повярва в добрината на Бога.
След разходката Исгримнур се бе върнал в Санселан — умът му бе успокоен и готов отново да се заеме със задачата. Другарите му от сутрешното хранене бяха дошли за малко, но си бяха тръгнали рано — старият Септис обясни, че спазвали „провинциалните си часове“. Херцогът бе седял и слушал цяла вечер, но без полза.
Много от клюките, колкото и да бяха прикрити зад внимателни думи, се отнасяха за това дали лектор Ранесин ще потвърди наследяването на херцогския престол на Набан от Бенигарис. Не че нещо, което лектор Ранесин можеше да каже, щеше да повдигне задните части на Бенигарис от трона, но родът Бенидривайн и Майката Църква отдавна бяха достигнали деликатно равновесие по въпроса за управлението на Набан.
Имаше много тревоги, че лекторът може да направи нещо необмислено, като да изобличи Бенигарис въз основа на слуховете, че е предал баща си или че не го е защитавал както трябва по време на битката при Наглимунд, но повечето от набанските свещеници — отраслите в Санселан — бързаха да уверят чуждите си събратя, че Ранесин е честен и дипломатичен. Лекторът, обещаваха те, със сигурност ще направи каквото е правилно.
Херцог Исгримнур размаха полите на расото си, като се надяваше да вкара малко топъл въздух под дрехата. Ако честта и дипломацията на лектора можеха да решат проблемите на всички…
„Разбира се! Точно това е! Проклети да са непросветените ми очи, че не го видяха по-рано! — Исгримнур се удари с широката си длан по бедрото и се подсмихна доволно. — Ще говоря с лектора. Каквото и да мисли той, тайната ми ще е на сигурно място при него. И тази на Мириамел също. Ако някой има властта да я намери тук, без да вдига много шум, това е Негово светейшество“.
Херцогът се почувства много по-добре след това решение. Обърна се, потърка ръце пред огъня, после тръгна по полирания дървен под на общата стая.
Малка тълпа на една от вратите привлече вниманието му. Неколцина монаси стояха до вратата; още няколко бяха на балкона навън на студа. Исгримнур се приближи нехайно, скрил ръце в широките си ръкави, погледна над рамото на най-задния монах и попита:
— Какво става?
В двора долу имаше двайсетина души на коне. Не изглеждаше да става нещо необичайно: всички бяха спокойни. Пешаците очевидно бяха пазачите на Санселан — посрещаха новопристигналите.
— Пристига съветникът на Върховния крал — отвърна монахът пред него. — Приратес. Бил е тук навремето… в Санселан Ейдонитис, искам да кажа. Казват, че бил умен.
Исгримнур стисна зъби, за да не ахне от гняв и изненада. Усети горещия дъх на яростта в гърдите си и се изправи на пръсти, за да види по-добре какво става. И видя малката лъскава глава на свещеника над алената пелерина, която изглеждаше оранжева на светлината от факлите при портата. Зачуди се как би могъл да се доближи достатъчно, за да наръга с ножа си този предател. Божичко, щеше да е чудесно!
„Но каква полза от това, глупако, освен относителното добро да премахнеш Приратес от лицето на земята? Няма да намеря Мириамел и никога няма да успея да се измъкна, за да я търся, ако го убия. А ако Приратес не умре — защото сигурно има някакъв магически щит“.
Не, това нямаше да свърши работа. Но ако можеше да отиде да се види с лектора, щеше поне малко да му отвори очите за тоя мръсник, червения свещеник, и за коварните съвети, които дава на Върховния крал. Но какво правеше Приратес тук?
Исгримнур тръгна към стаята си. В главата му плуваха мисли за всевъзможни телесни повреди.
