— Ето така се учи, войнико Саймън! — обади се Бинабик. Той стоеше до току-що запаления огън, чешеше Куантака по врата и наблюдаваше „сражението“. Трудно беше да се каже дали заради чесането, или заради ядящия бой Саймън, но вълчицата като че ли се забавляваше много: езикът й висеше от ухилената уста и опашката й се размахваше от удоволствие.
Саймън и римърът тренираха около час. Саймън не можа да нанесе нито един удар, но понесе доста. Когато най-сетне седна да си почине на един камък до огнището, бе повече от доволен да отпие глътка кангканг от меха на Бинабик. Искаше да отпие и още една, а би отпил и трета, но Бинабик си го прибра.
— Какъв приятел ще съм, ако ти позволя да се напиеш, Саймън? — твърдо каза тролът.
— Пия, защото ребрата ме болят.
— Ти си млад и ще ти мине бързо. Аз, посвоему, съм отговорен за теб.
Саймън направи физиономия, но не възрази. Хубаво бе някой да се грижи за него — макар да не бе съвсем съгласен с формата, която приемаха тези грижи.
Още два дни езда в студа — както и още две вечери от това, за което Саймън започна да мисли като за „напляскване на слугата“, — не направиха много, за да подобрят мнението на Саймън за света. Често по време на обучението, паднал на подгизналата земя, той усещаше поредната част на тялото си да тупти и да се подува болезнено и си мислеше да каже на Слудиг, че вече не му е интересно, но споменът за бледото лице на увития в плат Хейстън го караше пак да се изправя. Хейстън бе искал Саймън да научи тези неща, да може да се защитава, а и да помага при защитата на други. Никога не бе успял да обясни точно как се чувства — еркинландецът не бе човек, склонен към безцелни приказки, — но често бе казвал, че не е правилно силните да нагрубяват слабите.
Саймън се замисли за Фенгболд. Той бе повел отряд бойци и бе изгорил цял район в собственото си графство, беше убивал с лека ръка, защото гилдията на тъкачите не се бе подчинила на волята му. На Саймън чак му се повдигаше от спомена за това, как се бе възхищавал от Фенгболд и от красивата му броня. Зверове, това бе правилното име за графа на Фолшайър и подобните му… а също и за Приратес, въпреки че червеният свещеник бе по-коварен и по-опасен звяр. Саймън усещаше, че Приратес не толкова се наслаждава на способността си да смачка онези, които му противоречат, както правеха граф Фенгболд и други като него — свещеникът по-скоро използваше силата си с някаква безогледна грубост, като не обръщаше внимание на препятствията към незнайните си цели. Но при всички случаи поведението му си беше все същото зверство.
Мислите за плешивия свещеник бяха достатъчни, за да изправят Саймън на крака и да го накарат да замахне гневно. Слудиг се отдръпваше внимателно, присвиваше съсредоточено очи и успяваше да обуздае гнева на Саймън по такъв начин, че да го принуди отново да се съсредоточи върху урока. Мислите за Приратес напомняха на Саймън защо трябва да се научи да се бие — не че уменията му с меча можеха да са от полза срещу алхимика, но можеше да му помогнат да преживее достатъчно дълго, за да се добере до Приратес. Свещеникът трябваше да отговаря за много престъпления, но смъртта на доктор Моргенес и прокуждането на Саймън от собствения му дом бяха достатъчни причини да държат лицето на Приратес пред очите му дори и докато кръстосваше тояги със Слудиг в снеговете на Бялата пустош.
Малко след зазоряване на четвъртия ден, откакто бяха тръгнали от Езерото на Синята кал, Саймън се събуди треперещ под крехкия подслон от натрупани клони, в който бяха прекарали нощта. Куантака, която бе лежала върху краката му, бе отишла да се присъедини към Бинабик и загубата на топлината от тялото й бе достатъчна, за да изкара Саймън навън на кристалната сутрешна светлина. Зъбите му тракаха, докато изтърсваше боровите иглички от косата си.
Слудиг не се виждаше никъде, но Бинабик седеше на един заснежен камък до останките от снощния огън и се взираше в източното небе. Саймън се обърна да проследи погледа му, но не видя нищо, освен бледото слънце, което припълзяваше нагоре покрай върховете на Планините на троловете.
Куантака, която лежеше в краката на трола, повдигна за миг рунтавата си глава, когато Саймън се приближи по хрускащия сняг, после отново я отпусна върху лапите си.
— Бинабик? Как си? — попита Саймън.
Тролът като че ли не го чу, но после бавно се обърна и на лицето му се изписа лека усмивка.
— Добро утро и на теб, приятелю Саймън. Добре съм.
— Просто… къде зяпаше?
— Погледни. — Бинабик подаде късия си пръст от ръкава си и посочи на изток.
Саймън се обърна, погледна пак и закри очите си с ръка.
— Нищо не виждам.
— Вгледай се по-внимателно. Погледни към последния връх, вдясно. Ето там. — Той посочи един леден склон, все още в дълбока сянка.
Саймън се вгледа, без да казва нищо, тъй като не искаше да признае неуспеха си. Миг преди да се откаже, най-после видя нещо: тъмни линии, които минаваха под стъкленото лице на планината — приличаха на шлифован скъпоценен камък. Той присви очи в опит да различи детайлите.
