— Спомням си — бе всичко, което каза, но радостта от мига си бе отишла. Всеки можеше да язди кон, дори и идиотите. Защо трябваше да пораства толкова в собствените си очи — само защото бе накарал една вече закалена в битки кобила да не се дърпа? Продължи горчиво: — Щеше да ми разказваш за Деветте града, Бинабик.
Тролът повдигна вежда, като чу отчаяния му глас, но не продължи по темата, а спря Куантака и каза:
— Обърнете се и погледнете назад.
Римърсгардецът изсумтя недоволно, но също се обърна.
Слънцето се бе освободило от прегръдката на планината. Косите му лъчи сега горяха покрай лицето на най-източния връх, обливаха с огън заледените му страни и хвърляха дълбоки сенки в процепите. Вледенените кули, които на зазоряване бяха само тъмни сенки, сега като че ли грееха с топла червеникава светлина, като кръв, която се стича през студените артерии на планината.
— Вижте го добре — каза Бинабик. — Може никой от нас да не види повече тази гледка. Тумет’ай е бил място под най-висша магия, както и всички останали Велики градове на ситите. Подобни на тях никога няма да се появят под светлината отново. — Тролът си пое дълбоко дъх, а след това внезапно и изненадващо запя високо:
— Т’сеней мезу й’еру,
Ику’до саджу-ра,
О до’ини хе-хуру.
Тумет’ай! Зи’ину асуна!
Шемисаю, нун’ай темуй’а…
Гласът му се понесе през безветрената сутрин и изчезна без отговор.
— Това е началото на песента за падането на Тумет’ай — тържествено каза Бинабик. — Много стара песен, при това такава, от която знам само няколко стиха. Този, който изпях, означава следното:
— Кули от алено и сребърно.
Предвестнико на дневната звезда,
ти падна в тъмните сенки.
Тумет’ай! Зала на Зората!
Първи оплакан и последен забравен…
Тролът поклати глава и продължи:
— Много ми е трудно да превеждам езика на ситите — особено на език, различен от родния ми. Ще ми простите, надявам се. — Той се усмихна горчиво. — Във всеки случай, повечето песни на ситите имат в основата си мисли за загуба и отдавнашни спомени, така че как би могъл човек с моите малко години да накара думите им да запеят?
Саймън се вглеждаше в почти невидимите кули — чезнещи линии в сковалия ги лед.
— Къде са отишли ситите, които са живели там? — попита той. Скръбните думи от песента на Бинабик отекваха в мислите му. „Ти падна в тъмните сенки“. Чувстваше как тези сенки се стягат около сърцето му, стискат го като ледени пръсти. „Ти падна в тъмните сенки“. Лицето му туптеше там, където го бе белязала кръвта на дракона.
— Там където отиват ситите. Надалеч. На неизвестни места. Те умират или преминават в сянката, или живеят и се превръщат в нещо по-малко от това, което са били. — Тролът млъкна, очите му бяха сведени: мъчеше се да намери точните думи. — Те са донесли много красиви неща на този свят, Саймън, и са се възхищавали на онова, което е било красиво. Много пъти е казвано, че светът е по-малко хубав поради тяхното изчезване. Нямам необходимите знания да кажа дали е така. — Той зарови ръце в дебелия кожух на Куантака и я подкара напред. — Исках да запомниш това място, Саймън… но недей да тъгуваш. По света все още има много красота.
Слудиг направи знака на Дървото пред гърдите си.
— Не мога да кажа, че споделям любовта ти към тези магически места, троле. — Плесна с юздите и подкара коня си напред. — Усирис е дошъл да ни освободи от безверието. Не е случайност, че езическите демони, които заплашват света ни, са братовчеди на тези сити, за които скърбиш.
Саймън се ядоса и почти викна:
— Това е глупаво, Слудиг. А какво ще кажеш за Джирики? Той също ли е демон?
Римърът се обърна към него, в русата му брада просветна крива усмивка.
— Не, младежо. Но не е и магически другар в игрите и защитник, какъвто, изглежда, мислиш, че е. Джирики е по-стар и по-умен, отколкото ние тримата можем да си представим. Бог е знаел какво прави, когато е дал на хората да прогонят ситите от тази земя. Джирики беше добър с нас, но неговият народ и нашият никога не могат да живеят заедно. Твърде сме различни.
Саймън преглътна гневния си отговор и се загледа в заснежената пътека пред тях. Понякога изобщо не можеше да понася Слудиг.
Продължиха да яздят в мълчание. Чуваше се само дишането им и драскането на конските копита. Пръв проговори Бинабик:
— Имал си късмет, който е много рядък, Саймън.
— Да ме преследват демони ли имаш предвид? — изръмжа Саймън. — Или да видя как убиват приятелите ми?
— Моля те! — Тролът вдигна малката си ръка да го спре. — Нямам предвид този вид късмет. Пътят ни дотук наистина беше ужасен. Исках да кажа само, че си видял три от деветте Велики града. Малцина, ако въобще има такива смъртни, са имали този късмет.
— Кои три града?
