Приратес вдигна поглед към балкона на общата зала, все едно бе чул някой да го вика. Очите му бяха съсредоточени, голата му глава светеше като отровна гъба в сенките на двора. Монасите на балкона не можаха да видят усмивката, която разкриви сухото лице на свещеника, поради разстоянието и тъмнината, но усетиха внезапния полъх на студен вятър, който помете Санселан Ейдонитис и изду плащовете на пазачите. Всички бързо се вмъкнаха вътре, затвориха вратата и забързаха да се стоплят до огъня.
След като се сбогуваха с народа на Бинабик, Саймън и спътниците му тръгнаха на югоизток през покрайнините на Троловите планини. Придържаха се към предпланините като уплашено дете, което не иска да нагази в по-дълбока вода. Надясно от тях бялата празнота на Пустошта се простираше в далечината.
В средата на сивия следобед, докато превеждаха конете си по тясна пътечка, която несигурно преминаваше през един от потоците, които се вливаха в Езерото на Синята кал, над тях прелетя ято жерави — кряскаха, сякаш искаха да разцепят небето. Покръжиха над главите на ездачите, после завиха и отлетяха на юг.
— Има цели три месеца до времето, когато би трябвало да направят това пътешествие — тъжно каза Бинабик. — Не е хубаво, изобщо не е хубаво. Пролетта и лятото избягаха като разбита армия.
— Не изглежда много по-студено, отколкото когато пътувахме към Урмшайм — каза Саймън и подръпна юздите на Намиращата дома.
— Тогава беше късна пролет — изръмжа Слудиг, докато подкарваше коня си по хлъзгавите камъни. — Сега е средата на лятото.
Саймън се замисли за миг и каза:
— Всъщност, да.
Спряха от другата страна на потока, за да хапнат от провизиите, които им беше дал народът на Бинабик. Слънцето бе сиво и далечно. Саймън се зачуди къде ли ще е, когато дойде следващото лято — ако дойдеше следващо лято.
— Може ли Кралят на бурите да направи вечна зима? — попита той.
Бинабик сви рамене.
— Не зная. Но много добре успя да направи зима от тези два месеца, ювен и тиягар. Нека не мислим за това, Саймън. Задачата ни няма да стане по-лесна, ако се тревожим за такива неща. Господарят на бурите или ще възтържествува, или няма. Това е положението.
Саймън се покатери несръчно на седлото си и завидя на тренираната грация на Слудиг.
— Не говоря да го спираме — отвърна той сприхаво. — Просто се чудех какво ли ще направи.
— Не зная — пак каза Бинабик и въздъхна. — Ако знаех, нямаше да се проклинам, че съм бил лош ученик на добрия си господар. — Той млъкна и подсвирна на Куантака.
Късно следобед спряха, докато все още оставаше някаква дневна светлина, за да могат да съберат дърва за огън и Слудиг известно време да обучава Саймън.
Римърсгардецът намери един дълъг клон под снега, счупи го на две и уви парчетата с парцали, за да са по-удобни за хващане.
— Не може ли да използваме истински мечове? — попита Саймън. — Няма да се бия с тоягата срещу враговете, нали?
Слудиг повдигна скептично вежда.
— И какво? Предпочиташ да се хлъзгаш и да се пързаляш по мократа земя, докато се биеш с трениран фехтовач с истинско оръжие? Или може би ще използваш онзи черен меч, който дори не можеш да повдигнеш? — Той посочи Трън с брадичка. — Знам, че пътуването ни е студено и страшно, Саймън, но наистина ли толкова бързаш да умреш?
Саймън го изгледа накриво.
— Не съм чак толкова непохватен. Ти сам ми го каза. А и Хейстън ме научи на доста неща.
— За две седмици? — Погледът на Слудиг се развесели. — Ти си смел, Саймън, а и късметлия освен това, а това качество не бива да бъде пропускано. Но аз се опитвам да те направя по-добър боец. Следващият противник, срещу който се биеш, може да не е глупав великан, а опитен боец. Вземи сега новия си меч и ме удари.
Той изрита клона към Саймън и вдигна своя. Саймън стисна тоягата и бавно започна да обикаля в кръг. Римърът бе прав — заснежената земя бе опасна. Преди да успее дори да замахне към учителя си, се подхлъзна и тежко падна по задник. Изсумтя и се начумери.
— Не се срамувай — каза Слудиг, направи крачка напред и опря края на тоягата си в гърдите му. — Когато паднеш — а на всички им се случва да се спънат и да паднат в битка — се погрижи да задържиш меча си нагоре. В противен случай едва ли ще доживееш да продължиш боя.
Саймън изръмжа, избута тоягата на римърсгардеца настрани, надигна се на колене, изправи се и продължи ракоподобното си кръжене.
— Защо правиш това? — попита Слудиг. — Защо не замахнеш към мен?
— Защото си по-бърз.
— Добре. Прав си. — Още преди да е свършил да говори, Слудиг замахна с тоягата си напред и ловко удари Саймън под ребрата. — Но трябва да си устойчив по всяко време. Хванах те, когато краката ти бяха кръстосани. — Той посегна за още един удар, но този път Саймън успя да се отмести и да отвърне със свой собствен замах, който Слудиг отклони към земята.
