Други предмети взимат силата си от материала на изработката им. Великите мечове, за които се споменава в загубената книга на Нисес, са пример за това. Като че ли всички те извличат качествата си от материалите си, въпреки че изработката на всеки един е била огромна задача. Минияр, мечът на крал Фингил, е бил направен от железния кил на кораба му, желязо, което римърсгардските пирати донесли в Остен Ард от изгубения запад. Трън, последно меч на най-благородния рицар на сър Джон, сър Камарис, е бил изкован от блестящите метали на паднала звезда — както и желязото на Минияр, нещо чуждо за Остен Ард. И Печал, мечът, с който според Нисес Инелуки посякъл собствения си баща, е направен от ситско магическо дърво и желязо, два елемента, за които дълго се е мислело, че са противоположни и несъвместими. Следователно тези предмети извличат силата си предимно, изглежда, от неземния произход на съставките си. Обаче легендите твърдят, че могъщи магии за създаване също са били оплетени при изковаването и на трите меча, така че силата на Великите мечове може да идва и от съдържанието, и от направата им.
Ти-туно, ловният рог, направен в легендарния Мезуту’а от зъба на дракона Хидохебхи, е още един явен пример за това как силата на един предмет може да идва и от изработката, и от материалите…“
Странгиард спря да чете и поясни:
— По-нататък продължава да говори за различни неща. Като цяло е много увлекателно, разбира се — какъв учен е бил този човек, — но си помислих, че частта за мечовете може да е интересна.
Гелое бавно кимна.
— Така е. Чудех се за тези три меча, които са се превърнали в обект на нашите надежди. Моргенес като че ли изказва добри твърдения по отношение на причината за стойността им. Вероятно те наистина ще са ни от полза срещу Инелуки. Хубаво е, че си намерил това, Странгиард.
Розовите бузи на свещеника станаха направо тъмночервени.
— Много мило! Много си мила.
Гелое наведе глава.
— Чувам другите. Успокои ли се вече, Воршева?
— Не съм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш — тихичко отвърна младата жена.
Магьосницата се засмя:
— Не мисля, че точно ти си глупачка. Мисля, че повечето хора са глупави… а броя и себе си при това, тъй като ето ме с вас без покрив, да обикалям равнините като бездомна телица. Понякога явната глупост е единственият отговор на сериозните проблеми.
— Хммм — объркано каза Странгиард. — Хммм.
Продължиха през покритата с мъгла равнина на юг към река Имстрека, която се виеше през Високите тритинги. Лагеруваха на открито, трепереха от дъжда и вятъра, скупчени около малкия огън. Гелое свари супа от корените, които бе събрала. Супата засищаше и затопляше стомаха, но на Деорнот му се искаше нещо по-апетитно.
— Позволи ми утре да отида по-напред, господарю — примоли се той на Джосуа. Всички освен Гелое се бяха увили в наметалата си и бяха легнали да спят, сгушени един до друг като котенца. Магьосницата бе отишла някъде. — Може да ударя някой заек, а и трябва да е пълно с яребици, дори и през това студено лято. Не сме яли месо от дни!
Джосуа се усмихна студено.
— Иска ми се да можех да кажа да, верни ми приятелю, но имам нужда от силните ти ръце и острия ти ум. Тези хора едва ли биха могли да изминат и една крачка… имам предвид, които все още могат да ходят. Да хапнем заек наистина ще е чудесно, но трябва да те задържа тук. Освен това валада Гелое ми каза, че човек може да живее години, без да вкуси месо.
Деорнот направи гримаса и изсумтя:
— Но кой би искал?
Изгледа принца внимателно. И без това слабият Джосуа бе отслабнал още повече — костите му направо се брояха под кожата му. Малкото тлъстини, които бе натрупал, си бяха отишли отдавна и с високото си чело и светлите си очи принцът приличаше на древен отшелник, съсредоточен върху безкрайното, докато ежедневният свят се върти безсмислено около него.
Огънят съскаше по влажните дърва.
— Тогава друг въпрос, господарю — каза Деорнот. — Толкова ли сме сигурни в този Камък на раздялата, че трябва да влачим тези болни, ранени хора през Тритингите, за да го търсим? Не казвам нищо лошо за Гелое, която очевидно е добросърдечна, но да отидем толкова далеч? Краят на Еркинланд е само на няколко левги на запад. Сигурно ще успеем да намерим някое вярно сърце в един от градовете на долината Хасу… дори и ако те са твърде уплашени от брат ти краля, за да ни подслонят, мисля си, че бихме могли да намерим храна и пиене, и по-топли дрехи за ранените.
Джосуа въздъхна и потърка очите си.
— Вероятно, Деорнот, вероятно. Повярвай ми, тази мисъл е минавала и през моята глава. — Той протегна дългите си крака и побутна въглените с тока на ботуша си. — Но не можем да рискуваме, а и нямаме време за това. Всеки час, през който ходим на открито, означава повече време за някой от патрулите на Елиас да ни намери или нещо по-лошо — да ни свари незащитени. Не, единственото място, на което като че ли можем да отидем, е Камъкът на раздялата на Гелое, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Еркинланд е загубен за нас… поне засега. А вероятно завинаги.
