Ездачът се наведе, за да се взре в Джосуа, и за миг успяха да го видят. Имаше грубо лице, рошава, сплетена на плитки брада и нашарени от белези страни. Напрежението на Деорнот малко отслабна. Непознатите поне бяха смъртни.
Ездачът се изплю в тъмната трева и каза:
— Вие сте пленници. Не задавате въпроси. Пограничният тан ще реши. — Той се обърна към другарите си. — Ожберн! Кунрет! Заобиколете ги в кръг и да тръгват! — И завъртя коня си, за да гледа как Джосуа, Деорнот и останалите се изправят в кръга светлина под заплахата от копия.
— Вашият пограничен тан ще е недоволен, ако се отнасяте зле с нас — каза Джосуа.
Главатарят се изсмя:
— Ще е по-недоволен от мен, ако не стигнете до фургоните до изгрев-слънце. — Той се обърна към един от другите ездачи. — Всички готови ли са?
— Всички, Хотвиг. Шестима мъже, две жени, едно дете. Само един не може да ходи. — Той посочи Сангфугол с тъпото на копието си.
— Сложете го на кон. Трябва да бързаме.
Още докато ги побутваха, за да се подредят, Деорнот се премести по-близо до Джосуа и прошепна на принца:
— Можеше да е по-зле. Можеше да ни хванат норните вместо тритингите.
Принцът не отговори. Деорнот докосна ръката му и усети мускулите напрегнати като дъги на бъчва под пръстите си.
— Какво не е наред, принц Джосуа? Да не би тритингите да са се присъединили към Елиас? Господарю?
Един от ездачите ги погледна и устата му се изкриви в смешна беззъба усмивка:
— Тихо, живеещи в камъни. Пестете дъха си за ходенето.
Джосуа обърна напрегнатото си лице към Деорнот.
— Не го ли чу? — прошепна принцът. — Не го ли чу?
Деорнот се разтревожи.
— Какво?
— Шестима мъже, две жени и дете — изсъска Джосуа и се огледа. — Две жени! Къде е Воршева?
Ездачът го удари с тъпото на копието си по рамото и принцът млъкна. Запрепъваха се между ездачите. Зората започна да тлее на изток.
Рейчъл Драконката лежеше на твърдото си легло в полутъмните помещения на прислугата и си представяше, че може да чуе скърцането на бесилките дори и над виещия вятър, който пищеше през бойниците. Още девет тела, между тях и на иконома Хелфсин, се клатеха над портата Нарулах тази вечер — танцуваха безпомощно под свирепата музика на вятъра.
Някъде наблизо някой плачеше.
— Сара? Ти ли си това? — изсъска Рейчъл. — Сара?
Виенето на вихъра за миг стихна.
— Д-да, госпожо — дойде глухият отговор.
— Благословена Риап, защо ревеш? Ще събудиш останалите! — Освен Сара и Рейчъл имаше само още три жени, които спяха в частта на камериерките, но всичките пет легла бяха сбутани заедно, за да се събира топлината в огромната студена стая.
Сара като че ли се опита да се успокои, но когато отговори, гласът й все още бе разтърсван от хълцания:
— Аз… страх ме е, го-госпожо Рейчъл.
— От какво, глупаво момиче, от вятъра ли? — Рейчъл седна и се уви с тънкото одеяло. — Не си ли чувала вятър? — В светлината от факли, която минаваше под вратата, видя разкривеното от страх бледо лице на Сара.
— Просто… баба ми казваше… — Камериерката се изкашля с храчка. — Баба ми казваше, че нощи като тази… са онези, през които се разхождат духовете на умрелите. Че може… може да чуеш гласовете им във в-вятъра.
Рейчъл бе благодарна на тъмнината, която прикри собственото й притеснено потреперване. Ако някога щеше да има такава нощ, тази изглеждаше най-вероятния избор. Вятърът бушуваше като ранено животно още от залез, ридаеше между комините на Хейхолт и драскаше по вратите и прозорците с упорити, многобройни пръсти.
Тя се постара гласът й да е твърд и каза:
— Мъртвите не се разхождат в моя замък, глупаво момиче. Сега заспивай, преди да си внушила кошмари и на другите. — Рейчъл легна, като се помъчи да намери такова положение, което да облекчи схванатия й гръб. После добави: — Заспивай, Сара. Вятърът не може да ти направи нищо, а утре ще има предостатъчно работа дори само да съберем всичко, които вятърът е съборил и разхвърлил.
— Съжалявам. — След няколко минути подсмърчане Сара утихна. Рейчъл се взираше нагоре в тъмнината и се вслушваше в неспокойните гласове на нощта.
Може и да беше спала — трудно бе да се определи, когато всичко бе потопено в тъмнина — но знаеше, че от известно време чува някакъв звук през песента на вятъра. Някакво тихичко, потайно драскане, сух звук като от ноктите на птици по плочките на покрив.
На вратата имаше нещо.
Може и да бе спала, но сега изведнъж се събуди. Завъртя глава настрани и видя някаква сянка да се плъзга през ивицата светлина под вратата. Драскането стана по-силно, а с него дойде и звук — някой плачеше.
— Сара? — прошепна Рейчъл; мислеше, че звукът е събудил камериерката, но не получи отговор. Докато слушаше с разширени очи в тъмното, разбра, че странният тих звук идва от коридора — издаваше го онова, което стоеше пред заключената врата.
— Моля ви — прошепна някой, — моля…
Кръвта туптеше в главата й. Рейчъл седна в леглото и тихо стъпи с босите си крака на студения каменен под. Сънуваше ли? Струваше й се, че е съвсем будна, но гласът звучеше като гласа на момче, като…
