Деорнот се събуди в дълбините на нощта; сърцето му биеше бързо. Бе сънувал кошмар. Крал Елиас се бе превърнал в нещо дълго, с остри нокти и червени очи, и висеше на гърба на принц Джосуа. Джосуа не можеше да го види и като че ли дори не знаеше, че брат му е там. В съня си Деорнот се опита да му каже, но Джосуа не го слушаше, а само се усмихваше, докато вървеше по улиците на Ерчестър с ужасното нещо, което седеше на гърба му като уродливо бебе. Всеки път, когато Джосуа се наведеше, за да потупа главичката на дете или да даде монета на просяк, Елиас се пресягаше, за да развали стореното добро; когато Джосуа отминеше, грабваше обратно монетата или одраскваше лицето на детето с мръсните си нокти. Скоро след Джосуа тръгна ядосана тълпа, която настояваше за наказанието му, но принцът вървеше напред нехайно, без да знае, дори и когато Деорнот пищеше и сочеше злото, което яздеше върху раменете му.
Вече буден в тъмната равнина, Деорнот разтърси глава, за да се отърве от стегналата сърцето му тревога. Лицето на Елиас от съня му, старо и злобно, не искаше да напусне ума му. Той седна и се огледа. Целият лагер спеше, освен валада Гелое, която седеше — може би дремеше или размишляваше над последните въглени на гаснещия огън.
Той легна пак и се опита да заспи, но не можа — от страх, че сънят ще се върне. Най-после, отвратен от собственото си малодушие, се изправи и тихичко изтръска плаща си, след това отиде до огъня и седна близо до Гелое.
Магьосницата не вдигна поглед при приближаването му. Лицето й бе осветено от червенината на огъня, очите й се взираха, без да мигат, във въглените, все едно нищо друго не съществуваше. Устните й се движеха, но не излизаше никакъв звук; Деорнот усети някакъв студ да се изкачва по врата му. Какво правеше тя? Трябваше ли да я събуди?
Устата на Гелое продължи да помръдва. Гласът й се издигна до шепот:
— Амерасу, къде си? Духът ти е блед… и аз съм слаба…
Ръката на Деорнот спря на сантиметър от ръкава на магьосницата.
— Ако споделиш някога, нека да е сега… — изсъска гласът на Гелое, подобно на вятър. — О, моля те… — Една сълза, прорязана от червено, се търкулна по обветрената й буза.
Отчаяният й шепот върна Деорнот в импровизираното му легло. Той не заспа още доста време — лежеше и се вглеждаше в синьо-белите звезди.
Събуди се още веднъж преди зори — този път го събуди Джосуа. Принцът разтърси ръката му, а после повдигна чуканчето на дясната си ръка към устните си, за да му направи знак да мълчи. Рицарят вдигна поглед и видя петно тъмнина на запад, по-тъмно дори и от нощта — приближаваше се покрай реката. Приглушеният шум от конски тропот достигна до тях по тревата. Сърцето на Деорнот подскочи. Той опипа земята за ножницата си, но дръжката на меча под пръстите му го успокои само малко. Джосуа запълзя да буди останалите.
— Къде е магьосницата? — настоятелно прошепна Деорнот, но принцът се бе отдалечил прекалено много и не го чу, така че рицарят припълзя до мястото, където лежеше Странгиард. Старецът спеше леко и се събуди за миг.
— Не мърдай — прошепна Деорнот. — Идват ездачи.
— Кои? — попита Странгиард. Деорнот поклати глава.
Ездачите, все още не много повече от сенки, се разделиха безшумно на няколко групи, за да заобиколят лагера отдалеч. Деорнот неволно се възхити на тихата им езда, макар и да проклинаше липсата на лъкове и стрели в групата. Глупост: да се биеш с мечове срещу конници — ако въобще бяха хора. Бяха поне двайсетина, въпреки че всяко преброяване бе съмнително в тази полусветлина.
Деорнот се изправи; няколко сенки около него направиха същото. Джосуа извади Найдел от ножницата — рязкото триене на метал в кожа изглеждаше силно като вик. Непознатите дръпнаха юздите на конете си и за миг отново настъпи пълна тишина. Никой минаващ и на един хвърлей камък не би заподозрял присъствието и на един човек, камо ли на две готови за битка сили.
Един глас разцепи тишината:
— Нарушители! Вие вървите по земята на клана Меердон! Свалете оръжията си.
Кремък се удари в стомана и миг след това една факла разцъфтя зад най-близките фигури и хвърли дълги сенки върху лагера. Ездачи с наметала и качулки бяха заобиколили групата на Джосуа с кръг от копия.
— Свалете оръжията си! — проговори отново гласът. — Вие сте пленници на граничните пазачи. Ще ви убием, ако се съпротивлявате. — Още няколко факли пламнаха и нощта изведнъж се изпълни с въоръжени сенки.
— Милостиви Ейдон! — обади се херцогиня Гутрун. — Скъпа Елисия, а сега какво?
Една голяма сянка се приближи до нея — Изорн, който искаше да успокои майка си.
— Не мърдайте! — излая безтелесният глас. Миг по-късно един от ездачите се приближи с коня си, а върхът на копието му се наведе и отрази блясъка на светлината от факлите. Ездачът продължи: — Чувам жени. Не правете нищо глупаво и ще ги пожалим. Не сме зверове.
— Ами останалите? — попита Джосуа, като пристъпи напред в светлината. — Имаме ранени и болни. Какво ще правите с нас?
