Рейчъл се наведе и избърса бузите му с кърпата си. Момичетата направиха знака на Дървото.
Хълцането на Джеръмайъс стихна.
— По-лошо е от всичко… там долу.
— Ти каза нещо, момче — остро каза Рейчъл. — Нещо за съветника на краля. И за Саймън. Кажи го пак.
Момчето широко отвори пълните си със сълзи очи.
— Приратес ги е убил. Саймън и Моргенес. Отишъл с войници. Моргенес се бил с него, но стаята изгоряла и Саймън и докторът…
— А ти откъде знаеш? — малко грубо попита тя. — Не си бил там.
— Приратес го каза! Той идва долу при Инч. Понякога просто си приказват, както когато разбрах за убийството на Моргенес. Друг път помага на Инч… д-да измъчва хора — Джеръмайъс се задъха. — Понякога… понякога взима някои от нас… взима ги, когато си тръгва. И те не се в-връщат. — Той с мъка си пое дъх. — А има и… други неща. Други неща там долу. Ужасни неща. О, Боже, моля ви, не ме връщайте там. — Той стисна китката на Рейчъл. — Моля ви, скрийте ме!
Рейчъл се мъчеше да не покаже колко е ужасена. Постара се да потисне мислите си за Саймън и това ново разкритие — трябваше да ги обмисли насаме. Но усети в нея да се надига студена омраза — омраза, каквато не бе изпитвала никога.
— Няма да им позволим да те хванат — каза тя. Недвусмисленият й тон изясни, че всяко оспорване на волята й ще донесе огромен риск на оспорващия. — Ще… ще… — Спря объркана. Какво щяха да направят? Не можеха дълго да крият момчето тук, в слугинските помещения, особено ако беше избягало от кралските леярни под Хейхолт.
— Какви „други неща“ имаше там? — попита Джейл. Кафявите й кравешки очи бяха ококорени.
— Стига вече — остро каза Рейчъл, но Джеръмайъс вече отговаряше.
— Н-не знам. Има… сенки, които се движат. Сенки без хора. И неща, дето ги виждаш… а после ги няма. И гласове… — Той потрепери и очите му се взряха отвъд пламъка на свещта към тъмнината в ъгъла. — Гласове, които плачат, и пеят, и… и… — Очите му отново се напълниха със сълзи.
— Казах: стига — сурово изсумтя Рейчъл, недоволна от себе си, задето бе позволила на момчето да говори толкова дълго. Подчинените й се заспоглеждаха, нервни като изплашени овце.
„Елисия! — помисли си тя. — Само това ми трябва — последните ми момичета да се махнат от страх“.
— Стига вече приказки — каза тя високо. — Момчето трябва да си почива. Толкова е уморено и бито, че дрънка глупости. Оставете го да поспи.
Джеръмайъс поклати слабо глава.
— Казвам истината. Не им позволявайте да ме хванат!
— Няма — каза Рейчъл. — Заспивай. Ако не можем да те скрием, ще измислим някакъв начин да те изведем от Хейхолт. Можеш да отидеш при роднини, стига да имаш роднини. Ще те пазим от този дявол Инч, обещавам ти.
— … и от Приратес. — Джеръмайъс вече се унасяше. — Той… говори… на Гласовете…
След миг момчето вече спеше. Малко от страха му като че ли се отцеди от изпитото му от глад лице. Рейчъл го гледаше и усети, че сърцето й се е втвърдило като камък. Този дявол Приратес! Този убиец! Що за чума бе донесъл той в дома им, що за лошотия в любимия й Хейхолт?
И какво бе направил с нейния Саймън?
Обърна се и погледна строго камериерките, които я зяпаха ококорени, и изръмжа:
— Лягайте да поспите, колкото можете. Малко забавления не означават, че подовете няма да имат нужда от търкане, когато изгрее слънцето.
Камериерките легнаха. Рейчъл духна свещта и също легна — със студените си мисли. Вятърът все още търсеше начин да влезе.
Утринното слънце се издигна над сиво одеяло от облаци и донесе разсеяна светлина над хълмистите равнини на Високите тритинги, но не можа да изпари влагата от безкрайните левги трева и пирен. Деорнот бе мокър до бедрата и уморен.
Тритингите не спряха да похапнат — ядоха сушено месо и плодове, докато яздеха. На затворниците не предложиха никаква храна и им позволиха да спрат само за кратка почивка, по време на която Деорнот и Джосуа тихо разпитаха останалите от групата знаят ли къде е Воршева. Никой не я бе виждал. Гелое обаче каза, че я събудила при първите звуци на приближаващите се ездачи.
— Тя е родена в тази земя — каза магьосницата на принца. — Не бих се тревожила за нея. — Лицето й обаче говореше друго.
Хотвиг и мъжете му вдигнаха групата на Джосуа след твърде кратка почивка и походът започна отново. От северозапад се надигна вятър — отначало лек, после постепенно се усили и панделките на седлата на тритингите заплющяха като турнирни знамена. Високата трева се преви ниско. Пленниците вървяха през нея и трепереха в мокрите си дрехи.
Скоро видяха, че равнината е населена — малки стада говеда пасяха по ниските хълмове, наблюдавани от самотни конници. Когато слънцето се вдигна към зенита, стадата, покрай които минаваха, започнаха да стават все по-големи и бяха все по-близо едно до друго, докато най-накрая не се оказа, че вървят покрай един от притоците на Имстрека през едно-единствено огромно стадо, което като че ли се простираше до хоризонта. Беше предимно от обикновени говеда, макар че космати бизони и бикове с дълги извити рога също пасяха между тях и вдигаха глави, за да погледнат минаващите затворници със светлите си очи, без да спират да дъвчат.
