Драскането стана нетърпеливо, после като че ли уплашено — каквото и да беше, помисли си тя, сигурно беше уплашено, за да драска така… Блуждаещ дух, бездомна твар, която се разхожда самотно и неутешимо в тази бушуваща нощ и търси отдавна загубеното си легло?
Отиде до вратата, тиха като сняг. Сърцето й се задъхваше. Вятърът в бойниците замря. Тя бе самичка в тъмното с дишането на заспалите камериерки и с жалостивото драскане на онова, което стоеше от другата страна на вратата.
— Моля ви — отново каза гласът отпаднало. — Страх ме е…
Тя направи знака на Дървото пред гърдите си, после хвана резето и го дръпна. Отвори вратата бавно: дори и след като бе взела решение, се страхуваше от това, което щеше да види.
Единствената факла в дъното на коридора очертаваше бледа фигура със сплъстена коса и тънки като на плашило крайници. Лицето, което се обърна към нея, с уплашени очи, на които се виждаше бялото, бе черно, все едно изгорено.
— Помогнете ми — каза непознатият и залитна в ръцете й.
— Саймън! — извика Рейчъл и противно на всякакъв разум сърцето й преля от радост. Той се бе върнал при нея — през огъня и през смъртта…
— Са… Саймън ли? — каза момчето; клепачите му се затваряха от умора и болка. — Саймън е мъртъв. Той… той умря… в огъня. Приратес го уби…
И се отпусна в ръцете й. Тя го издърпа през вратата, пусна го на пода, а после решително бутна резето на мястото му и тръгна да вземе свещ. Вятърът крещеше подигравателно; ако и други гласове крещяха в него, Рейчъл не разпозна нито един.
— Това е Джеръмайъс, момчето на свещаря — учудено каза Сара, когато Рейчъл изми засъхналата кръв от лицето му. Тъмните кръгове около очите на Джеръмайъс и драскотините по бузите му го правеха да изглежда почти като старец.
— Но той беше набитичък — каза Рейчъл. Умът й вреше от думите на момчето, но нещата трябваше да се правят едно по едно. Какво щяха да си помислят тези безполезни момичета, ако тя си позволеше да загуби самообладание? — Какво се е случило с него? Кльощав е като клечка.
Всички камериерки се бяха насъбрали около момчето, увити в одеялата си над нощниците. Джейл, не толкова здрава, колкото бе някога, което се дължеше на вечното й усърдие, се вгледа в младежа.
— Нали казаха, че е избягал? — намръщено каза тя. — Защо се е върнал?
— Стига си дрънкала глупости — каза Рейчъл, докато се опитваше да смъкне ризата на Джеръмайъс през главата му, без да го събуди. — Ако е избягал, как би се вмъкнал обратно в Хейхолт посред нощ? Да не е летял?
— Тогава ни кажи къде е бил — каза едно от другите момичета. Личеше си колко е смаяна Рейчъл от влизането на Джеръмайъс — дори от това, че тази почти наглост остана без забележка от нейна страна.
— Помогнете ми да го обърнем — каза тя, след като успя да му смъкне ризата. — Ще го сложим да спи в… О! Елисия, Божия майко! — Тя млъкна удивено. Сара избухна в сълзи.
Гърбът на младежа бе нашарен с дълбоки кървави резки.
— Га… гади ми се! — промърмори Джейл и се обърна.
— Стига с тия глупости де! — викна Рейчъл, възвърнала си присъствието на духа. — Наплискай си лицето с вода и после ми донеси легена. Само този мокър плат няма да ни свърши работа. И вземи чаршафа от леглото, в което спеше Хепсибах, и го накъсай за превръзки. В името на болката на Риап, всичко ли трябва да върша сама?
Чаршафът не стигна, така че накъсаха и друг. Краката на Джеръмайъс също бяха бичувани.
Джеръмайъс се събуди точно преди разсъмване. Отначало очите му оглеждаха стаята, без да виждат нищо, но след известно време той като че ли се свести. Сара, през чието грозничко лице прозираше мъка и състрадание, като че ли бе от стъкло, му даде да пийне вода.
— Къде съм? — попита той.
— В помещенията на прислугата, момче — рязко каза Рейчъл, — както би трябвало да знаеш. Казвай сега какви бели си направил?
Той я погледна изтощено и промълви:
— Ти си Рейчъл Драконката. — Въпреки умората и уплахата си, както и ранния час, камериерките едва сдържаха усмивките си. Рейчъл, странно, като че ли изобщо не се разсърди.
— Да, аз съм — съгласи се тя. — А сега кажи къде беше, момче. Чухме, че си бил избягал.
— Ти си помисли, че съм Саймън — учудено каза Джеръмайъс и огледа стаята. — Той ми беше приятел… но сега е мъртъв… или не е? Аз мъртъв ли съм?
— Не си мъртъв. Какво ти се е случило? — Рейчъл се наведе да махне разчорлената коса от очите му. Ръката й се забави за миг на бузата му. — Сега си в безопасност. Разкажи ни.
Той изглеждаше така, сякаш пак щеше да заспи, но след малко отново отвори очи. Когато проговори, гласът му бе много по-ясен:
— Наистина се опитах да избягам. Когато войниците на краля набиха господаря ми Джакоб и го изритаха през портата. Опитах се да избягам същата нощ, но пазачите ме хванаха. Дадоха ме на Инч.
Рейчъл се намръщи.
— Това животно!
Очите На Джеръмайъс се разшириха.
— Той е по-лош от животно! Той е дявол. Каза, че ще му бъда ратай долу при пещите… в ковачниците. Мисли си, че е крал там долу… — Лицето на момчето се разкриви и то избухна в сълзи. — Той казва, че… че вече е доктор Инч. Наби ме и… и ме… ох, срам ме е да го кажа…
