— Хайде, Утварт — задъхано каза принцът; усмивката му бе горчив бял прорез в кървава маска. — Не се помайвай. Още не сме свършили.
Фиколмий, който стоеше с отворена уста, понечи да каже нещо, но така и не успя.
Утварт скочи напред и замахна. Мигът почивка не бе възвърнал силите на принца и той залитна назад, като едва успя да отклони извитото острие. Вторият удар поряза гърдите на Джосуа, а при третия Утварт го удари с плоското на острието по лакътя и изби Найдел от ръката му. Принцът се спусна да го вземе, но докато пръстите му вече стискаха кървавата дръжка, се подхлъзна и се просна на мократа трева.
Видял предимството си, Утварт се втурна напред. Джосуа успя да повдигне меча си и да отклони удара, но докато се изправяше, Утварт успя да го стисне с мускулестата си ръка и започна да го дърпа към извития си меч. Джосуа все така блокираше меча му, но огромният тритинг бавно извиваше ръката му и извитото острие се приближаваше все повече към врата на Джосуа. Принцът беше стиснал зъби, ръката му трепереше от напрежение. За миг огромното му усилие спря наточения като бръснач меч. Двамата противници стояха вкопчени един в друг гърди до гърди. Щом усети, че принцът отмалява, Утварт го стисна още по-силно, усмихна се и го дръпна към себе си почти ритуално бавно. Въпреки агонизиращата игра на мускулите на принца дългото острие на извития меч продължи неумолимо нагоре, докато не се притисна почти любовно до врата на Джосуа.
Тълпата млъкна. Някъде високо в небето се чу самотният призив на жерав, след това отново се възцари тишина.
— А сега — ликуващо викна тритингът — ще те убия.
Джосуа внезапно спря да се съпротивлява и се хвърли напред в прегръдката на врага си, като наклони глава. Извитото острие се плъзна по врата му и го поряза дълбоко, но в този незначителен миг свобода принцът заби коляното си в слабините на Утварт.
Утварт изстена от болка и изненада, а Джосуа уви крака си около прасеца му и го блъсна. Утварт не можа да запази равновесие и се строполи назад. Джосуа падна с него — мечът на тритинга изсвистя покрай рамото му и отплесна Найдел. Миг по-късно принцът прониза тритинга под брадичката — острието потъна цяла педя под челюстта и влезе в черепа.
Джосуа се измъкна от спазмичното стискане на Утварт и с мъка се изправи. Целият бе в алена кръв. Постоя така един миг — краката му трепереха, ръцете му висяха отпуснати — вгледан в тялото на земята пред себе си.
— Може да съм дребосък — каза накрая, — но… ти… говориш твърде много.
В следващия миг очите му се подбелиха и той се строполи върху безжизнения тритинг и кръвта им се смеси. Много дълго никой не помръдна и не проговори. А след това започнаха виковете.
След дълго пътуване през беззвучна кадифена празнота Саймън най-после се завърна в неясните гранични земи между съня и будното състояние. Свести се на ръба на някакъв сън и осъзна, че в мислите му отново говори глас, както и при кошмарното бягство от абатството на Скоди. Някаква врата се бе отворила в него: сега като че ли всичко можеше да влезе през нея.
Но този неканен гост не бе язвителното същество от пламък, служителят на Краля на бурите. Новият глас бе толкова различен от онзи, мъртвешкия, колкото животът от смъртта. Не се подиграваше и не заплашваше — всъщност той като че ли въобще не говореше на Саймън.
Беше женски глас, музикален, но и силен, и блестеше като фар в тъмния сън. Въпреки че думите бяха изпълнени с мъка, гласът носеше на Саймън някакво странно чувство за удобство. Въпреки че Саймън знаеше, че спи, и бе убеден, че само за секунда може да се пробуди в истинския свят, гласът го запленяваше по такъв начин, че той не искаше да се събуди. Той си спомни мъдрото красиво лице, което бе видял в огледалото на Джирики, и реши да се носи по ръба на будното състояние и да слуша, тъй като това бе същият глас, същият човек. Някак си вратата в ума му наистина се бе отворила и точно жената от огледалото бе влязла през нея. Саймън беше безкрайно благодарен за това. Спомни си онова, което му бе казал Червената ръка, и дори в съня си почувства как слана попарва сърцето му.
„Любими Хакатри, красиви ми сине — говореше гласът, — колко ми липсваш. Зная, че не можеш да ме чуеш, нито да ми отговориш, но не мога да не говоря така, като че ли си пред мен. Твърде много пъти народът ни танцува Годишния танц, откакто ти отиде на запад. Сърцата изстиват, а светът изстива още повече“.
Саймън осъзна, че макар гласът да пее в съня му, тези думи не са предназначени за неговите уши. Почувства се като просяче, което наднича в дома на богато семейство през някой прозорец. И също както богаташкото семейство може да изпитва мъки, които беднякът не би могъл да разбере — злочестини, които не са свързани с глада, студа или физическата болка, — така и гласът в съня на Саймън, въпреки цялата си величественост, изглеждаше натежал от тихо терзание.
