„Понякога ми се струва, че са изминали само шепа обръщания на лунното лице, откакто Двете семейства тръгнаха от Вениха До’сае, родната ни земя оттатък Великото море. Ех, Хакатри, ако можеше да видиш нашите кораби, докато пресичаха яростните вълни! Бяха от сребърно дърво, с платна от ярки платове, бяха смели и красиви като летящи риби. Като дете се возех на носа и гледах как вълните се разделят, и бях заобиколена от облак святкаща и блещукаща морска пяна! После, когато носовете на корабите докоснаха пръстта на тази земя, плакахме. Бяхме избегнали сянката на Небитието и бяхме спечелили пътя към свободата.
Но вместо това, Хакатри, открихме, че въобще не сме избегнали сянката истински, а само сме сменили един вид сянка с друг — и тази сянка растеше в самите нас.
Разбира се, мина много време, преди да го осъзнаем. Новата сянка растеше бавно, отначало в сърцата ни, после в очите и ръцете ни, но сега злото, което тя причини, е станало по-голямо, отколкото можехме дори да предположим. То се простира над цялата тази земя, която обичахме, земята, към която бързахме толкова отдавна, като към обятията на любовник — или като син към прегръдката на майка си…
Новата ни земя е толкова погълната от сенки, колкото и старата, Хакатри, и за това сме виновни ние. Но сега брат ти, който бе разрушен от тези сенки, се е превърнал в още по-ужасна тъмнина. Той хвърля черен покров над всичко, което някога обичаше.
О, в името на Градината, която изчезна, колко трудно е да загубиш синовете си!“
Вече и нещо друго се бореше за вниманието му, но Саймън можеше само да лежи безпомощно — нито искаше, нито можеше да се събуди. Като че ли някъде извън този сън, който не бе сън, някой го викаше. Да не би да имаше приятели или семейство, които го търсеха? Нямаше значение. Не можеше да се откъсне от тази жена. Ужасната й тъга се извиваше в него и го разкъсваше: не можеше да я остави сама с мъката й. Най-после гласовете, които го викаха глухо, спряха.
Присъствието на жената остана. Тя като че ли плачеше. Саймън не я познаваше, не разбираше на кого говори, но и той плака с нея.
Гутулф бе объркан и ядосан. Седеше, лъскаше щита си и се опитваше да слуша отчета на управителя, който току-що бе пристигнал от крепостта му в Утаниат.
Накрая изплю сок от ситрил в тръстиките по пода и каза:
— Повтори, човече! Нищо не разбирам от глупостите ти.
Управителят, човек с кръгло коремче и очи на пор, спокойно потисна уморената си въздишка — Гутулф не бе от господарите, пред които човек можеше да не показва идеално търпение, — и отново започна да обяснява:
— Просто ви казвам следното, господарю: всичките ви имоти в Утаниат са почти празни. Вулфхолт е изоставен, ако изключим неколцина слуги. Почти всички селяци са си тръгнали. Няма да има кой да прибере овеса и ечемика, а жътвата идва само след две седмици.
— Крепостните ми са избягали? — Гутулф се взря разсеяно в глигана и сребърните копия, които блестяха върху черния му щит: върховете на копията бяха очертани със седеф. Той обичаше тези доспехи, както би обичал дете. — Как смеят да бягат? Кой, ако не аз, храни тия нахалници толкова години? Ами… наеми други за жътвата, но не позволявай на онези, които са избягали, да се върнат. Никога.
Сега вече управителят въздъхна отчаяно:
— Господарю… графе… мисля, че не ме разбрахте. Просто няма достатъчно свободни хора, които да наема. Бароните, вашите васали, си имат свои проблеми и нямат работници, които да отделят. Полята ще останат неожънати. Армията на Скали от Калдскрайк от другата страна на реката, в Хернистир, е помела всичките гранични градове близо до Утаниат и вероятно скоро ще пресече реката, след като опустоши земите на Лут.
— Лут е мъртъв, както ми казаха — бавно каза Гутулф. Самият той бе ходил при крал Лут в Тайг и бе нанесъл непростима обида на краля пред всичките му придворни. Това бе само преди няколко месеца. Защо сега се чувстваше толкова ужасно? — И защо бягат тези негодници?
Управителят го изгледа странно, като че ли Гутулф изведнъж бе попитал коя посока е нагоре.
— Защо ли? Заради войната и грабежите до границата, заради хаоса. И заради Белите лисици, разбира се.
— Белите лисици ли?
— Да, заради Белите лисици, господарю. — Управителят сви скептично устни. — Нали тъкмо те дойдоха да помогнат на армията, която командвахте в Наглимунд.
Гутулф вдигна очи и несъзнателно задъвка горната си устна.
— Норните ли имаш предвид?
— Да, господарю. Обикновените хора ги наричат Белите лисици заради мъртвешки бледата им кожа и лисичите им очи. — Той едва сдържа потреперването си. — Белите лисици.
— Но защо? — попита графът и като не получи моментален отговор, повиши глас. — Какво общо имат те с моята жътва, Ейдон да те убие?
— Ами защото те идват на юг, графе — изненадано каза управителят. — Напускат леговището си в руините на Наглимунд. Виждали са ги да ходят през хълмовете по тъмно, като призраци. Пътуват през нощта, на малки групи, и винаги се движат на юг… към Хейхолт. — Той се огледа нервно, като че ли чак сега осъзна какво е казал. — Идват тук.
