— Това ще е един облог почти без стойност, Фиколмий, от вида, на който смелите хора се съгласяват без колебание в градовете на моя народ. Ако аз спечеля, ти ще ми дадеш същата цена, която искаш от Утварт. — Джосуа се усмихна. — Ще си избера тринадесет от твоите коне.
В дрезгавия глас на Фиколмий вече се долавяше гняв:
— Защо въобще трябва да се обзалагам с теб? Един облог е облог само ако и двете страни рискуват по нещо. Какво въобще имаш ти? — Изражението му стана лукаво. — И дори и да имаш, мога просто да го взема от хората ти, след като умреш. Какво?
— Чест.
Фиколмий като че ли се стресна. В тълпата се надигна ропот.
— В името на Четирикракия, какво означава това?! Малко ме е грижа за твоята мекосърдечна чест на живеещ сред камъни.
— Ясно — каза Джосуа с подигравателна усмивка. — Ами за твоята собствена?
Принцът се обърна и изгледа тритингите, заобиколили огромната поляна. Някои се бяха качили на оградата, за да виждат по-добре.
— Свободни мъже и жени от Високите тритинги! — викна високо Джосуа. — Вие сте дошли да видите как ме убиват. — Думите му бяха посрещнати с ревове и смях. Буца кал полетя към Джосуа, но не го улучи. — Предложих на пограничния ви тан облог. Заклевам се, че Ейдон, богът на живеещите сред камъни, ще ме спаси… и че ще победя Утварт.
Още смях. Фиколмий се изправи и тръгна към Джосуа, може би за да го накара да млъкне, но след като огледа викащата тълпа, като че ли промени мнението си, кръстоса ръце пред широките си гърди и се навъси.
— Какво залагаш ти, слабако? — извика един як мъж от тълпата.
— Всичко, което ми е останало: честта си и честта на народа ми. — Джосуа изтегли Найдел от ножницата и го вдигна високо. Ръкавът на ризата му падна надолу; ръждясалата окова на Елиас, която все още носеше около лявата си китка, отрази бледата сутрешна светлина като лента от кръв. — Аз съм синът на Престър Джон, Върховния крал, който всички вие си спомняте добре. Фиколмий го познаваше най-добре от всички вас. — Тълпата замърмори, а пограничният тан изръмжа недоволно.
— Ето и моя облог — извика Джосуа. — Ако падна от ръката на Утварт, заклевам се, че това ще докаже, че нашият бог Усирис Ейдон е слаб и че Фиколмий говори истината, когато казва, че е по-силен от живеещите сред камъни. Ще се уверите, че Жребецът на вашия пограничен тан е по-могъщ от Дракона и Дървото на рода на Джон, най-великия род във всички градски земи на Остен Ард.
Надигна се хор от викащи гласове. Джосуа спокойно гледаше тълпата.
— А какво залага Фиколмий? — най-после извика някой. Утварт се пулеше срещу Джосуа, явно ядосан, че е останал на заден план, но също толкова явно несигурен дали облогът на Джосуа не би могъл някак си да увеличи собствената му слава, когато съсече този сакат градски жител.
— Толкова коне, колкото е брачната цена на Воршева. И това аз и хората ми да си тръгнем свободно. Не е много, като се сравни с честта на един принц на Еркинланд.
— Принц без дом! — викна някой, но цял хор други гласове го заглуши: викаха на Фиколмий да приеме облога, крещяха, че ще е глупак, ако позволи на този живеещ сред камъни да го засенчи. Пограничният тан, с лице, разкривено от зле прикрита ярост, остави подканванията на тълпата да го облеят като дъжд. Изглеждаше почти готов да стисне Джосуа за врата и да го удуши.
— Добре. Приемам! — викна най-после той. Всички заръкопляскаха. — В името на Тревния гръмовержец, чухте ме. Облогът е сключен. Моите коне срещу неговите празни думи. А сега нека свършим по-бързо с тази глупост. — Удоволствието на пограничния тан като че ли се бе изпарило. Той се наведе напред и заговори тихо, така че само Джосуа да може да го чуе: — Когато умреш, ще убия жените и децата ти със собствените си ръце. Бавно. Никой не може да ме направи за смях пред клановете ми и да открадне полагащите ми се коне. — Фиколмий се обърна и закрачи към стола си, все така намръщен.
Джосуа разкопча колана за меча си и го пусна на земята. Утварт пристъпи напред — мускулестите му ръце лъщяха — и вдигна тежкото си оръжие.
— Стига си говорил, дребосъко — изръмжа тритингът. — Говориш твърде много.
И без предупреждение скочи напред. Мечът му изсвистя в огромна дъга. Найдел се стрелна нагоре и отклони удара с глух звън, но преди Джосуа да успее да нанесе удар, Утварт се извъртя и пак замахна мощно с две ръце. Джосуа отново успя да избегне атаката, но този път извитият меч издрънча силно в меча на принца и почти го изби от ръката му. Джосуа залитна и отстъпи няколко крачки по калната трева. Утварт се ухили жестоко и започна да обикаля в кръг. Джосуа се въртеше, за да е с лявото рамо към него. Утварт финтира и се хвърли напред. Джосуа се дръпна, подхлъзна се и падна на едно коляно. Успя да отбие удара на Утварт, но в последния миг тритингът извъртя меча си, перна го по ръката и отскочи.
Принцът се изправи. Утварт се озъби и продължи да обикаля. Червена струйка бликаше от ръката на Джосуа и той я забърса в панталоните си.
