След като управителят си отиде, Гутулф дълго седя, като отпиваше от една голяма чаша вино. Вдигна шлема си, за да го излъска, вгледа се в бивните от слонова кост, които се издигаха от гребена, и после го остави на масата. Не му се занимаваше с това, въпреки че кралят му бе наредил да поведе Еркинската гвардия към бойното поле след няколко дни, а за бронята си не се бе грижил от обсадата на Наглимунд. Нещата изобщо не бяха вървели добре след обсадата. Замъкът като че ли бе населен от духове, а прокълнатият сив меч и двамата му братя витаеха в сънищата му, така че вече почти го бе страх да си легне, да заспи…
Остави чашата и се вгледа в примигващата свещ: настроението му се подобри. Поне не си въобразяваше разни неща. Безбройните странни нощни звуци, безтелесните сенки в коридорите и общите зали, изчезващите нощни посетители на Елиас, всичко това и още много неща бяха започнали да карат графа на Утаниат да се съмнява в собствения си ум. Когато кралят го бе накарал да докосне прокълнатия меч, Гутулф се бе убедил, че, чрез магия или не, някаква пукнатина в мислите му е пуснала лудостта, която ще го унищожи. Но това не бе никаква приумица, никакво хрумване — управителят го бе потвърдил. Норните идваха в Хейхолт. Белите лисици идваха.
Гутулф извади ножа си и го хвърли към вратата. Той се превъртя във въздуха, заби се и затрепери в дебелата дъбова дъска. Гутулф се затътри през стаята и го издърпа, после го хвърли пак и го измъкна с бързо движение на китката си. Вятърът запищя в дърветата отвън. Гутулф се озъби. Ножът отново се заби в дървото.
Саймън лежеше прикован в съня, който не беше сън, а гласът в главата му продължаваше да говори.
„Нали разбираш, Хакатри, кротки ми сине, вероятно точно там започнаха нашите неприятности. Преди малко говорих за двете Семейства, като че ли бяхме единствените оцелели от Вениха До’сае, но точно лодките на Тинукеда’я ни прекараха през Великото море. Нито ние, Зида’я, нито нашите роднини Хикеда’я щяхме да оживеем, за да достигнем тази земя, ако не бяха Руян Кормчията и народът му… но за наш срам, ние се отнасяхме към Децата на Океана толкова лошо, колкото и в Градинските земи отвъд морето. Когато повечето от народа на Руян най-после си тръгнаха, когато продължиха към онази тяхна собствена земя, точно тогава, мисля, сянката започна да расте за първи път. О, Хакатри, ние бяхме луди, за да донесем старите несправедливости в това ново място, да повторим грешки, които трябваше да са загинали с нашия дом в Най-далечния изток…“
Клоунската маска се клатеше пред лицето на Тиамак, блестеше на светлината на огъня, покрита със странни пера и рога. За миг той се обърка. Как бе дошъл Фестивалът на вятъра толкова скоро? Нали до годишното празненство на Този, който превива дърветата имаше още няколко месеца? Но ето че тук един от клоуните на вятъра се кланяше и танцуваше пред него — а и какво друго обяснение можеше да има за начина, по който го болеше главата, освен прекаленото количество папратова бира, един сигурен знак, че дните на Фестивала са дошли?
Клоунът на вятъра издаде някакъв странен цъкащ звук и подръпна нещо от ръката му. Какво ли правеше? Накрая той си спомни. Искаше си монетата, разбира се: всички трябваше да носят мъниста или дребни пари за Този, който превива дърветата. Клоуните събираха блещукащите подаръци в глинени гърнета и ги друсаха, та тракането да стигне до небето — това бе основната музика на Фестивала — звуци, които докарваха благоразположението на Огъващия дърветата, така че той да не праща лоши ветрове и наводнения.
Тиамак знаеше, че трябва да позволи на клоуна да вземе монетата — нали точно затова я носеше, — но все пак имаше нещо съмнително в начина, по който клоунът го побутваше, нещо, което го притесняваше. Маската на клоуна намигна и го погледна злобно; Тиамак — бореше се с нарастващото си безпокойство — стисна монетата по-силно. Какво не беше наред?…
Изведнъж очите му се разшириха от ужас. Клатещата се клоунска маска бе хитиновото лице на един гхант, който висеше само на лакът над лодката му на една лиана, проточила се от стърчащ над реката клон. Гхантът внимателно посягаше с щипката си и търпеливо се опитваше да издърпа ножа на Тиамак от потния му от съня юмрук.
Тиамак извика от погнуса и се дръпна към кърмата на лодката. Гхантът изскрибуца и изцъка с пипалата по устата си и размаха покрития си с плочки крак, все едно искаше да го успокои, че всичко е било грешка. Тиамак замахна с пръта и цапардоса гханта, преди съществото да успее да избяга нагоре по лианата. Чу се силно изпукване и гхантът полетя над реката, краката му бяха свити като на опърлен паяк. Изчезна в зелената вода почти без плясък.
