Деорнот си мислеше, че разбира странната работа с облога — Джосуа се надяваше да ядоса Фиколмий и Утварт с надеждата, че това ще доведе до някакъв вид грешка, — но планът на принца съвсем очевидно не бе успял. Пограничният тан наистина беше ядосан, но Джосуа не се биеше с Фиколмий, а Утварт не изглеждаше толкова вбесен, колкото принцът вероятно се бе надявал. Напротив, тритингът се изявяваше като изкусен боец. Вместо да разчита сляпо на превъзходството си в сила и дължина на ръцете, той изморяваше Джосуа с тежки удари, а после отскачаше преди принцът да успее да отвърне.
Деорнот наблюдаваше обречената битка със свито сърце. Беше глупаво да се надява на благоприятен изход. Джосуа бе добър фехтовач, но дори и в най-добрите си времена би имал трудности с противник като Утварт. А днес принцът бе ранен и изтощен, слаб като дете. Бе само въпрос на време…
Деорнот се обърна към Изорн. Младият римърсгардец сериозно поклати глава — той също разбираше, че Джосуа се бори със себе си, че отлага неизбежното колкото се може по-дълго. Изорн повдигна веждите си въпросително. Сега ли?
Тихите молитви на отец Странгиард бяха в контраст с виковете на тълпата. Пазачите зяпаха прехласнато битката. Деорнот вдигна съвсем леко ръка. „Чакай…“
Кръвта на Джосуа изтичаше от още една рана освен тази на лявата китка — от посичане в крака. Принцът забърса потта от челото си и остави широка алена следа по лицето си, като че ли се опитваше да наподоби боядисаните белези на Утварт, залитна, приведе се несръчно под поредната атака, а после се напрегна и се хвърли напред. Ударът му завърши в нищото — изобщо не стигна намазания с мас корем на Утварт. Тритингът, който до този момент бе мълчал, се изсмя и замахна отново. Джосуа блокира и атакува. Очите на Утварт се разшириха. Заотекваха удари на стомана в стомана. Тълпата крещеше. Тънкият Найдел и дългият меч на Утварт се въртяха в сложен танц от сребърна светлина, като изпълняваха сами акомпанимента към него.
Тритингът се хилеше озъбено. Лицето на Джосуа бе пепеляво, устните му бяха свити, а очите му блестяха с някакъв последен резерв от сили. Още два мощни замаха на тритинга бяха отблъснати с дрънчене, а в следващия миг едно бързо мушване на Джосуа нарисува яркочервена линия през ребрата на Утварт. Неколцина от зрителите се провикнаха и изръкопляскаха на това свидетелство, че боят още не е свършил, но Утварт присви очи от гняв и нападна пак — сипеше удари като ковач, който бие по наковалня. Джосуа можеше само да се отдръпва, като се мъчеше да държи Найдел пред себе си — тънката лента от стомана бе единственият му щит. Слабият му опит за контраатака бе безгрижно отблъснат, а после едно от подобните на удари със сопа замахвания на Утварт разби защитата на принца и кривият меч го удари по главата. Джосуа залитна и падна на колене; по ухото му се стичаше кръв. Той вдигна Найдел, за да се предпази от нов удар, но очите му бяха мътни и мечът трепереше като върбова клонка.
Виковете на множеството се издигнаха до вой. Фиколмий бе скочил — брадата му се вееше на вятъра — и размахваше юмрук като гневен бог, който вика небесния гръм. Утварт се приближи към Джосуа бавно, все още изненадващо внимателен, като че ли очакваше някакъв номер на живеещите сред камъни, но принцът явно бе победен — мъчеше се да се изправи, опрял чукана на дясната си ръка в калта.
Изведнъж се чу изненадан женски писък, незабавно последван от мъжки вик от болка. Деорнот бе хванал един от пазачите изотзад, стиснал гърлото му с лакът. С другата си ръка опираше острието на копието на пазача в корема му.
— Кажи на хората си да се дръпнат, господарю на конете, или тези хора ще умрат. — Деорнот мушна пленника си в корема с острието на копието. Мъжът само изръмжа, въпреки че на ризата му изби кръв.
Фиколмий пристъпи към младия рицар червен от негодувание; сплетената му брада трепереше.
— Вие луди ли сте? В името на Четирикракия, ще ви размажа всичките!
— Тогава хората от твоя клан също ще умрат. Не обичаме да убиваме хладнокръвно, но няма да стоим и да гледаме как убиват принца ни, след като ти го преби дотолкова, че да не може да се бие.
Тълпата замърмори, но Фиколмий, кипящ от гняв, не обърна внимание на това. Вдигна окичената си с гривни ръка, за да даде знак на войниците си да нападнат, но един глас проряза въздуха:
— Не! — Джосуа се бе изправил и се олюляваше. — Пуснете ги, Деорнот.
Рицарят го изгледа изненадано.
— Но, ваше височество…
— Пуснете ги. — Той спря, за да си поеме дъх. — Аз ще водя собствената си битка. Ако ме обичате, пуснете ги. — Джосуа изтри кръвта от очите си и примигна.
Деорнот се обърна към Изорн и Сангфугол, които заплашваха още двама пазачи с отнетите от тях копия и гледаха удивено.
— Пуснете ги — каза той. — Принцът заповядва да ги пуснем.
Изорн и Сангфугол отпуснаха копията си и тритингите се отдръпнаха извън обсега им, като мърмореха ядосано. Изорн не им обърна внимание, но арфистът трепереше като ранена птица. Гелое, която досега не бе помръднала, впери жълтите си очи в Джосуа.
