Златисти панделки плющяха навсякъде, като че ли бе голям празник. Пограничният тан седеше на столче пред вратата на фургона си. Още няколко окичени с бижута тритинги — други водачи на кланове, предположи Деорнот — седяха на земята до него. Няколко жени на различна възраст стояха малко по-отзад; една от тях бе Воршева. Дъщерята на пограничния тан вече не носеше парцалите, останали от дворцовата й рокля. Бяха я облекли в традиционен кланов костюм — вълнена рокля с качулка, тежък колан, обсипан с цветни камъчета, и лента през челото, която се завързваше зад качулката. За разлика от другите жени, чиито ленти бяха с тъмни цветове, Воршева носеше бяла панделка — което без съмнение означаваше булка за продан.
Докато Джосуа и спътниците му преминаваха през портата, принцът и Воршева се спогледаха. Джосуа направи знака на Дървото върху гърдите си, а после целуна ръката си и ги докосна. Воршева се извърна, може би за да прикрие сълзите си.
Фиколмий се изправи и заговори на тълпата, ту на Западния език, ту на диалекта на тритингите. Деорнот се промуши през копиеносците, които пазеха Джосуа, и застана до него.
— Ваше височество — тихо каза той, като постави ръка на рамото му. Принцът се сепна, все едно го бяха събудили от сън.
— А? Ти ли си?
— Исках да помоля за прошка, принце, преди… преди… каквото и да стане. Ти си най-добрият господар, който би могъл да си пожелае човек. Нямах право да ти говоря така вчера.
Джосуа се усмихна тъжно.
— Имаш, разбира се. Само ми се иска да имах повече време да помисля за нещата, които ми каза. Наистина напоследък бях прекалено самовглъбен. Ти просто ми го посочи като приятел.
Деорнот падна на колене, хвана ръката на Джосуа и я целуна.
— Бог да те благослови, Джосуа. Благословен да си. И не свършвай твърде бързо с този дивак.
Принцът го изгледа замислено.
— Може да ми се наложи. Страхувам се, че нямам сили да чакам дълго. Ако въобще видя някакъв шанс, трябва да се възползвам от него.
Деорнот се опита да каже още нещо, но в гърлото му се бе събрала буца. Той стисна ръката на Джосуа и се отдалечи.
Утварт се изправи до Фиколмий и тълпата зарева и заръкопляска. Противникът на Джосуа съблече кожената си жилетка. Мускулестите му гърди бяха намазани с мас и лъщяха. Деорнот се намръщи: Утварт щеше да е хлъзгав, а мазнината щеше да му пази топло.
Извитият гол меч на тритинга бе затъкнат в широкия му пояс, дългата му коса бе вързана на темето му. Утварт носеше по една гривна на ръцете си, на ушите му се полюшваха няколко обици. Беше боядисал белезите си с червена и черна боя и приличаше на демон.
Той издърпа меча от пояса си и го вдигна над главата си. Тълпата пак зарева.
— Ела, Безръки — прогърмя гласът му. — Утварт те чака.
Отец Странгиард се молеше на глас. Джосуа пристъпи напред. Деорнот осъзна, че вместо да го успокоят и да го ободрят, молитвите на свещеника дращят по нервите му до такава степен, че трябва да се махне — и след мигновено замисляне той се премести до оградата, точно до един от пазачите. Вдигна поглед, видя, че Изорн го гледа, и помръдна брадичка почти незабележимо. Изорн също се премести до оградата, така че да е на няколко метра от Деорнот. Джосуа бе оставил плаща си на херцогиня Гутрун и тя го прегръщаше като дете. До нея стоеше Лелет, мръсното й юмруче стискаше парцаливата пола на херцогинята. Гелое бе малко по-встрани, жълтите й очи бяха скрити под качулката.
Докато Деорнот изучаваше групата, едни други очи срещнаха неговите и се плъзнаха настрани, като че ли се страхуваха да не установят твърде дълъг контакт. Сангфугол започна да пее тихичко.
— И така, сине на Престър Джон, ти заставаш пред свободния народ на тритингите малко по-малко велик, отколкото бе някога. — Фиколмий се усмихна. В тълпата се чуха смехове.
— Само откъм притежанията си — спокойно отвърна Джосуа. — Всъщност бих искал да ти предложа един облог, Фиколмий… само между нас, между теб и мен.
Пограничният тан се изсмя изненадано.
— Смели думи, Джосуа, горди думи, идващи от човек, който знае, че скоро ще умре. — Фиколмий го изгледа. — Що за облог ми предлагаш?
Принцът потупа ножницата си.
— Предлагам да заложа на меча си и на лявата си ръка.
— Ха, понеже е единствената ти — подсмихна се Фиколмий. Тълпата се изсмя гръмогласно.
— Може и да е така. Ако Утварт ме победи, той получава Воршева, а ти получаваш брачната й цена, нали така?
— Тринадесет коня — самодоволно отвърна пограничният тан. — И какво от това?
— Много просто. Воршева вече е моя. Ако оцелея, аз не печеля нищо. — Очите му срещнаха очите на Воршева, после се върнаха на баща й и го изгледаха студено.
— Печелиш живота си! — изсумтя Фиколмий. — Във всички случаи, глупаво е да говорим. Ти няма да оживееш.
Утварт, който чакаше нетърпеливо, се ухили злобно.
— Точно затова искам да сключа облог с теб. С теб, Фиколмий. Облог между мъже. — Чуха се смехове и Фиколмий се огледа ядосано, докато не престанаха.
— Продължавай.
