От опитите да си спомни му се зави свят. Беше безполезно да се терзае за онова, което се бе или не се бе случило, каза си той. Очевидно все още беше болен; единственият му шанс бе да стигне до Кванитупул преди треската да се завърне. Поклати глава със съжаление и изхвърли останките от рибата през борда — наистина беше чудесна риба, — а после навлече ризата си, защото пак му стана студено и се разтрепери. Отпусна се на кърмата на лодката, придърпа над очите си шапката, която си бе направил от листа на пясъчна палма през първия ден на пътуването си, за да предпази смъдящите си очи от яркото слънце, и след като пак напръска лицето си с вода, започна да се оттласква с пръта — упорито подкарваше лодката напред по широкия канал, въпреки че болящите го мускули протестираха при всяко движение.
По някое време през нощта треската се върна. Когато отново успя да избяга от обятията й, се оказа, че се носи в мързеливи кръгове в блатиста застояла вода. Кракът му, въпреки че бе подут и болеше много, не изглеждаше забележимо по-зле. Ако можеше да стигне скоро до Кванитупул, нямаше да го загуби.
Тиамак се отърси от паяжините на съня и още веднъж се помоли на Онзи, който винаги стъпва на пясък — съществуването му, въпреки обикновено скептичната природа на Тиамак, бе станало много по-възможно след преживелицата му с крокодила. Тиамак не се интересуваше особено дали това отслабване на неверието е предизвикано от умопобъркващата треска, или от повторното събуждане на истинската вяра, предизвикано от близостта на смъртта. А и не изследваше чувствата си по въпроса особено дълбоко. Бе факт, че не искаше да е еднокрак учен — или още по-лошо, мъртъв учен. Ако боговете не му помогнеха, в това коварно блато не му оставаше никакъв друг ресурс освен собствената му бързо отпадаща решителност. Лице в лице с тези прости възможности, Тиамак се молеше.
Той изкара лодката от застоялата вода и стигна до място, на което се събираха няколко водни пътя. Трудно бе да се каже как точно се е долутал до това място, но като използваше току-що запалилите се звезди за водач — особено Гмуреца и Видрата с блестящите лапички, — успя да се ориентира към Кванитупул и морето. Продължи да тласка лодката до сутринта, когато вече не можеше да не обръща внимание на уморения си ум и изтощеното си тяло, които искаха почивка. Полузаспал, той се спусна още малко по течението, като мушкаше с пръта калния бряг, докато най-после не намери един голям камък. Измъкна го, върза го с риболовното си влакно и после го хвърли през борда, за да служи като котва, така че лодката да остане на открито, докато той не се наспи — без висящи по дърветата гханти и друга нежелана компания.
Тиамак вече напредваше по-бързо. Загуби половината от следващия следобед — осмия или деветия, откакто бе тръгнал от вкъщи — при поредния пристъп на треската, но успя да напредне малко вечерта и дори да продължи по мръкнало, за да навакса част от изгубеното време. Откри, че има много по-малко хапещи и жилещи насекоми, след като слънцето изчезне в блатото на запад; това, както и странно приятната синя светлина на сумрака бе толкова хубава промяна в сравнение с горещите следобеди, че той реши да го отпразнува и най-накрая изяде окаяно изглеждащата речна ябълка, която бе намерил на един клон. Речни ябълки обикновено не можеха да се намерят толкова късно през годината, тъй като тези, които успееха да убягнат на птиците, накрая падаха и се носеха по въртящата се вода, подскачайки като плувки на рибари, докато не ги спреше някой кален нанос. Тиамак бе сметнал находката си за добро предзнаменование и я бе скътал след много благодарности към благодетелните божества, тъй като знаеше, че ще й се наслади повече, ако поне малко се порадва на мисълта за нея преди това.
Първата хапка бе горчива, но бледата месеста част близо до средата бе превъзходно сладка. Тиамак, който вече от дни ядеше водни буболечки и треви и листа, бе толкова завладян от вкуса на плода, че почти загуби съзнание. Трябваше да си запази поне мъничко за по-късно.
Някой би могъл да каже за Кванитупул, че заема северния бряг на горния ръкав на залива Фиранос, само че там нямаше истински бряг: Кванитупул лежеше на най-северния ръб на Вран, но все още бе част от голямото тресавище.
