Някогашното маловажно търговско селце от няколко десетки дървени къщи и наколни колиби бе станало огромно, когато търговците от Набан, Пердруин и Южните острови бяха открили множеството ценни неща, които идваха от недостижимата вътрешност на Вран — недостижима за всички, освен за хората, които живееха там, разбира се. Екзотични пера за наметките на дамите, изсушена кал за бои, лечебни прахове и минерали, несравними по рядкост и сила, всички тези неща и много други бяха причина пазарите на Кванитупул да са препълнени с търговци на едро и на дребно откъде ли не. Тъй като нямаше и педя твърда земя, дълбоко в калта се набиваха колове, безброй лодки се пълнеха с натрошени камъни и ги потапяха покрай бреговете на тресавищните течения. Върху тези основи бяха изникнали безбройни колиби и пътеки.
Кванитупул растеше — набанци и пердруинци се довличаха, за да споделят разнебитените му квартали с местните хора от Вран — докато търговският град не се разпростря върху много мили от канали и въжени мостове. Паянтовото му великолепие вече доминираше над залива Фиранос така, както по-старият му и по-голям брат Ансис Пелипе доминираше над залива Еметин и централното крайбрежие на Остен Ард.
Все още замаян от треската, Тиамак най-после се измъкна от дивата вътрешност на блатото и навлезе във все по-претъпканите главни водни пътища на Кванитупул. Отначало само няколко други плоскодънни лодки разделяха с него зелената вода, почти без изключение бутани от други хора от Вран, мнозина от които носеха перести племенни премени в чест на първото си идване в най-голямото тресавищно село. По-нататък в Кванитупул каналите бяха задръстени с цели ята други съдове — не само малки лодки като тази на Тиамак, а кораби с всякакъв размер и вид: от красиво резбованите и покрити с балдахини тримачтови кораби на богати търговци до огромните кораби за зърно и шлеповете, които носеха ломен камък и се плъзгаха по каналите подобно на надменни китове, като принуждаваха по-малките лодки да се разпръснат, за да не бъдат потопени от бурната им диря.
Обикновено Тиамак много се радваше на гледката на Кванитупул — въпреки че, за разлика от съплеменниците си, бе виждал Ансис Пелипе и другите пристанищни градове на Пердруин, в сравнение с които Кванитупул бе само западнало селце. Сега обаче треската отново го нападаше. Плискането на водата и виковете на хората изглеждаха любопитно далечни: каналите, по които бе пътувал толкова много пъти, изглеждаха заплашително непознати.
Той претърсваше блуждаещия си ум за името на гостоприемницата, в която му бе казано да отиде. В писмото си, онова, което бе погубило любимия гълъб на Тиамак Мастилено петно, отец Диниван му бе казал… бе казал…
Че е крайно нужен. Да, той си спомняше тази част. Треската правеше мисленето наистина трудно… Отиди в Кванитупул, пишеше Диниван, отседни в гостоприемницата, за която сме говорили, и чакай там, докато мога да ти съобщя нещо повече. И какво друго бе писал свещеникът? Че нещо повече от много животи може да зависи от него.
Но за коя гостоприемница ставаше дума? Тиамак, изплашен от цветните петна пред разфокусираните си очи, вдигна поглед и видя, че в следващия миг ще го блъсне един голям кораб с две светещи очи, изрисувани върху корпуса. Капитанът му подскачаше на носа и размахваше юмрук. Устата му се отваряше и затваряше, но Тиамак чуваше само глухо бучене. Коя гостоприемница?
„Бокалът на Пелипа!“ Името го удари като гръм от небето. Той не осъзна, че го е изкрещял на висок глас, но шумът по канала бе такъв, че неблагоразумието му нямаше значение.
„Бокалът на Пелипа“: една гостилница, която Диниван бе споменал. Държеше я жена, някога била монахиня в ордена на света Пелипа — Тиамак не можа да се сети за името й, — която все още обичаше да говори за теология и философия. Моргенес отсядаше там, когато пътуваше във Вран, тъй като харесваше стопанката и нейния непочтителен, но мислещ ум.
От тези спомени Тиамак се пооживи. Може би Диниван щеше да дойде в гостоприемницата! Или още по-добре, може би самият Моргенес бе отседнал там, което щеше да обясни защо последните съобщения на Тиамак до дома на стареца в Хейхолт не бяха получили отговор. Какъвто и да бе случаят, когато предложеше имената на приятелите си Носители на свитъка вместо пари, сигурно щеше да си намери легло и състрадателно ухо в „Бокала на Пелипа“!
Все още объркан от треската, но вече с по-обнадеждено сърце, Тиамак отново затласка крехката лодка по мазните зелени канали на Кванитупул.
Странният глас в главата на Саймън продължи да говори. Магията му го държеше като в уютен затвор, пленен от заклинание, което не можеше да разруши. Унасяше се, все едно всеки момент щеше да заспи, но беше и някак нащрек, като човек, който само се преструва, че дреме, докато враговете му правят планове в другия край на стаята. Не се събуди, но и не заспа. Гласът продължаваше да говори и думите му извикаха прекрасни и ужасни образи.
