Когато стигна площадката, му се виеше свят и направо му причерня. Старецът пак се бе прибрал. Тиамак отвори тежката врата, закуцука навътре и го видя пак: седеше в ъгъла на вътрешната площадка върху купчина одеяла, които, изглежда, му служеха за легло, сред навити въжета и разни макари. По-голямата част от площадката бе заета от две обърнати лодки. Едната бе лошо пробита, като от остра скала. Другата бе наполовина боядисана.
Докато Тиамак заобикаляше гърнетата с бяла боя, задръстили площадката, старият мъж отново му се усмихна глупаво, а след това се намести сред одеялата, като че ли се канеше да спи.
Вратата в дъното на площадката водеше към самата странноприемница. На долния етаж имаше гостилница с дълги маси. Една жена, пердруинка, с кисело лице, дебели ръце и прошарена коса, стоеше и преливаше бира от една кана в друга.
— Какво искаш? — попита тя.
Тиамак спря на вратата.
— Ти ли си… — най-после си спомни името на бившата монахиня — Ксорастра?
Жената направи кисела физиономия.
— Ксорастра умря преди три години. Беше ми леля. И беше съвсем луда. Кой си ти? Ти си човек от блатата, нали? Тук не приемаме мъниста и пера като заплащане.
— Подслонете ме. Кракът ми е ранен. Аз съм приятел на отец Диниван и на доктор Моргенес Ерцестрес.
— Никога не съм ги чувала. Благословена Елисия, ти говориш доста сносен пердруински за дивак, а? Нямаме свободни стаи. Може да спиш със стария Цалио навън. Той не е наред с ума, но няма да ти направи нищо лошо. Шест сентимки на нощ, девет, ако искаш и храна. — Тя махна към площадката навън.
Три деца изтрополиха надолу по стълбите — биеха се с клонки, смееха се и пищяха — и почти събориха Тиамак, докато изскачаха на площадката.
— Трябва ми лекар. — Тиамак се олюля. — Ето. — Той бръкна в кесията на колана си и измъкна двата златни императора, които пазеше от години точно за такъв спешен случай — а и какво щяха да му помогнат парите, ако умреше? — Моля ви, имам злато.
Племенницата на Ксорастра се обърна и се ококори.
— Риапа и пиратите! — изруга тя. — Гледай ти!
— Моля ви, госпожо. Мога да ви дам още много злато. — Не можеше, разбира се, но имаше много по-голям шанс тази жена да се погрижи да го изцерят, ако си мислеше, че може. — Само доведете лечител да види крака ми и ми дайте храна и легло.
Устата й, все още зяпнала от изненада при вида на лъскавите златни монети, се разшири още повече, когато Тиамак рухна безчувствен в краката й.
„… Но въпреки че не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, Хакатри, все пак много от това, което се крие в тъмнината, е там, за да скрие злото си от всички очи“.
Саймън започваше да се губи в този странен сън — чувстваше се така, сякаш търпеливият, изпълнен с болка глас говори на него. Срамуваше се, че е отсъствал толкова дълго, че е донесъл допълнително страдание на такава извисена и все пак измъчена душа.
„Брат ти отдавна крие плановете си под плащ от сянка. Годишният танц бе танцуван безброй пъти, след като Асу’а падна, преди ние дори да предположим, че той все още е жив — ако неговото призрачно съществуване може да се нарече живот. Дълго е кроял замисли в тъмнина, стотици години обмисляне на черен ум, преди да предприеме първите стъпки. Сега, когато планът му е вече в ход, все още има много, което е скрито в сянка. Аз мисля и наблюдавам, чудя се и предполагам, но подробностите на замисъла му ми убягват. Видях много неща, откакто за първи път видях листата да падат в Остен Ард, но не мога да разбера това. Какво планира той? Какво иска да направи брат ти Инелуки?…“
Звездите над Стормспайк бяха блестящо бели като оглозгани кости, студени като буци лед. За Инген Джегер те бяха много красиви.
Той стоеше до коня си на пътя пред планината. Суровият вятър свиреше през муцуната на озъбения му шлем. Дори и норнският му жребец, отгледан в най-тъмните и най-студени конюшни на света, се стараеше да избегне жестоката суграшица, която вятърът изстрелваше като снопове стрели… но Инген Джегер бе въодушевен. Воят на вятъра бе приспивна песен, ужилванията на суграшицата — ласка. Господарката му бе възложила велика задача.
— На нито един друг Ловец на Кралицата не е била възлагана такава отговорност — му каза тя. Индиговата светлина на Кладенеца изпълваше Залата на арфата. Докато тя говореше, стоновете на Дишащата арфа — огромно, прозрачно, вечно променящо се нещо, скрито от мъглите на Кладенеца, — караха самите камъни на Стормспайк да треперят. — Ние те върнахме от покрайнините на Земята на смъртта. — Блещукащата маска на Утук’ку отрази сините лъчи от Кладенеца толкова силно, че лицето й се скри, сякаш пламък гореше между раменете и короната. — Освен това ти дадохме оръжия и мъдрост, каквито не е имал никой друг Ловец на Кралицата. Сега ти възлагаме задача с огромна трудност, задача, с каквато никой, смъртен или безсмъртен, никога не се е залавял.
— Ще я изпълня, господарке — каза той. Сърцето му туптеше в гърдите така, сякаш щеше да се пръсне от радост.
