„… И въпреки че ти си тръгна, Хакатри — към смъртта или към Крайния запад, не знам със сигурност, — ще ти кажа тези неща, тъй като в действителност никой не знае начина, по който времето тече по Пътя на сънищата, нито къде може да блуждаят мислите, които са били насочени към люспите на Великия червей или към другите Свидетели. Може да се окаже, че на това място… или по това време… ще чуеш тези думи и ще научиш за семейството и народа си.
Освен това изпитвам огромна нужда просто да говоря с теб, любимия ми син, въпреки че отдавна те няма.
Знаеш, че брат ти обвини себе си за твоето ужасно нараняване. Когато най-после ти замина на запад в търсене на успокоение за сърцето си, той стана студен и неспокоен.
Няма да ти разказвам цялата история за грабежите на корабните мъже, тези яростни смъртни от другата страна на морето. Ти имаше някакво предизвестие за идването им преди да тръгнеш. Някои биха казали, че точно тези римърсгардци нанесоха най-тежкия удар срещу нас; понеже те разрушиха Асу’а, нашия велик дом, и тези от нас, които оцеляха, бяха прокудени в изгнание. Някои биха казали, че римърсгардците са нашите най-големи врагове, но други може и да кажат, че най-ужасната ни рана дойде, когато брат ти Инелуки вдигна ръка срещу баща ти, Ию’унигато — твоя баща, моя съпруг — и го посече в голямата зала на Асу’а.
Трети пък биха казали, че нашата сянка първо е израсла в дълбините на времето, във Вениха До’сае, Изгубената градина, и че сме я донесли с нас в сърцата си. Биха казали, че дори и онези, които са родени тук, в нашата нова земя — като теб, сине мой — са дошли на света, когато тази сянка вече е цапала най-съкровената ви природа, така че никъде не е имало нищо невинно, откакто светът е бил млад.
И това е проблемът със сенките, Хакатри. На пръв поглед те изглеждат много прости — въпрос само на нещо, което стои на пътя на светлината. Но онова, което е засенчено от едната страна, може от някой друг ъгъл да изглежда като блестящо отражение. Онова, което в покрито със сянка днес, може да умре от силната светлина утре и светът би станал по-малък след изчезването му. Не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, сине мой…“
„Бокалът на Пелипа“… „Бокалът на Пелипа“…
На Тиамак му бе трудно да мисли. Разсеяно повтори името още няколко пъти, като за миг забрави какво означаваше, а после осъзна, че се вглежда в една люлееща се табела, на която имаше нарисуван златен бокал. Замаяно присви очи за няколко секунди — не можеше да си спомни точно как се бе озовал тук, а после започна да се оглежда за място, където да завърже лодката си.
Табелата висеше над вратата на голяма, но доста посредствена на външен вид гостоприемница в една затънтена част на квартала със складовете. Разнебитената постройка като че ли бе увиснала между две по-големи сгради, като пияница с по един приятел от всяка страна. Цяла армада плоскодънни лодки се клатушкаше в канала отдолу — бяха завързани за грубия пристан или направо за коловете, които държаха сградата и мърлявите й другари над водата. Гостоприемницата бе изненадващо тиха, като че ли и посетителите, и прислужниците спяха.
Треската на Тиамак се бе върнала силно и го бе оставила почти без сили. Той злобно погледна въжената стълба, която висеше от площадката, вдигна пръта, но пак не достигна почти цял лакът до най-ниското стъпало. Зачуди се дали да не подскочи, за да я свали, но дори и с объркания си ум осъзна, че когато някой е твърде слаб, за да плува, едва ли има нещо по-глупаво от това да подскача в малка лодка. Накрая, попаднал в безизходно положение, се провикна дрезгаво за помощ.
Ако това бе една от любимите гостоприемници на Моргенес, значи докторът не беше особено придирчив. Тиамак поднови пронизителния си рев и се зачуди колко болезнено прегракнал е гласът му и как отеква в тази затънтена част на Кванитупул. Най-после една белокоса глава се показа от вратата горе и очите й се взряха в Тиамак така, сякаш той бе интересна, но неразрешима загадка. Накрая собственикът на главата напусна безопасността на входа и се показа целият. Бе стар пердруинец или набанец, висок и добре сложен; красивото му розово лице бе наивно като на малко дете. Той приклекна на ръба на площадката; все така гледаше Тиамак и се усмихваше мило.
— Стълбата! — Тиамак посочи с пръта. — Не мога да стигна стълбата.
Старецът любезно премести погледа си от Тиамак към стълбата, после като че ли прекара известно време в сериозни размишления над въпроса. Най-после кимна и усмивката му се разшири. Тиамак, въпреки прекомерната умора и болката в туптящия си крак, разбра, че отвръща на усмивката на този странен старец. След като размяната на неизговорено добро настроение продължи известно време, мъжът внезапно се обърна и се прибра.
Тиамак зави отчаяно, но старецът се появи отново след няколко секунди с канджа в ръка, разви стълбата и долният й край цопна в зелената вода. След кратък объркан размисъл Тиамак си взе нещата от лодката и започна да се катери. Наложи се да спре на два пъти за почивка. Ухапаният му от крокодила крак гореше като огън.
