Сега, застанал на кралския път, Инген Джегер погледна руините на стария град. Лежаха навсякъде около него — просто боклуци по склоновете на великата ледена планина. Когато прародителите му са били още диваци, помисли си той, древната Накига се е издигала под нощното небе в пълната си хубост, цяла гора от алабастър и бяло магическо дърво, халцедонова огърлица около гърлото на планината. Преди народът на Ловеца да е познавал огъня, Хикеда’я са били построили зали с колони в самата планина и всяка зала е пламтяла като милион кристали от безбройните лампи — цяла галактика от звезди, горели в тъмнината на земята.
А сега той, Инген Джегер, бе избран от тях! Носеше мантия, каквато не бе обличал нито един смъртен! Дори и за човек с неговата тренировка, с неговата ужасяваща дисциплина, това бе подлудяваща мисъл.
Вятърът стихна. Жребецът му, голям блед силует до него под вихрещия се сняг, изпръхтя нетърпеливо. Инген Джегер го погали по мощния врат и почувства бързия пулс на живота. Пъхна крак в стремето, качи се на седлото и подсвирна на Нику’а. След няколко мига огромната бяла хрътка се появи на едно възвишение наблизо. Почти толкова голям, колкото коня, Нику’а изпълни нощта с парата от дъха си; късата козина на кучето бе перлена от мъглата, така че то блестеше като огрян от слънцето мрамор.
— Ела — изсъска Инген Джегер. — Чакат ни велики дела! — Пътят се простираше пред него: водеше надолу от висините в нищо неподозиращите земи на спящите хора. — Смъртта ни следва.
Той пришпори коня. Копитата заудряха по заледения път като чукове.
„… И така, посвоему аз съм сляпа за машинациите на брат ти. — Гласът в главата на Саймън ставаше все по-недоловим и по-недоловим, увяхваше като роза, останала последна в късна есен. — Принудена съм да прилагам собствените си хитрини — а те изглеждат като лоши, слаби игри, когато се поставят срещу пълчищата на Накига и издръжливата, безсмъртна омраза на Червената ръка. И което е най-лошо от всичко, дори не зная срещу какво се бия, макар и да вярвам, че вече различавам първите смътни фигури. Ако съм видяла дори и проблясък от истината, то тя е ужасна. Ужасна.
Играта на Инелуки започна. Той е мое дете и не мога да избегна отговорността си. Двама синове имах аз, Хакатри. Двама синове загубих“.
Гласът на жената бе само шепот, най-лек дъх, но въпреки това Саймън можеше да почувства горчивината му.
„Най-старите са винаги най-самотните, кротък мой, но никой не бива да бъде изоставян за толкова дълго от онези, които е обичал…“
И след това я нямаше.
Саймън бавно излезе от необятната тъмнина, която го бе държала в плен. Ушите му като че ли кънтяха странно, сякаш с изчезването си гласът, който бе слушал толкова дълго, бе оставил огромна празнина. Той отвори очи и светлината нахлу в тях и го зашемети; когато ги затвори, пръстени от светли цветове се завъртяха под клепачите му. Погледна пак, по-предпазливо, и видя, че се намира в малка горска долчинка, покрит от наскоро навалял сняг. Бледа утринна светлина струеше през надвисналите дървета, посребряваше оголените клонки и нашарваше земята.
Беше му много студено. Освен това бе съвсем сам.
— Бинабик! — извика той. — Куантака! — Миг по-късно прибави и: — Слудиг!
Отговор нямаше.
Отхвърли наметалото си и несигурно се надигна. Отърси се от прашливия сняг и разтърка очи, за да изчисти сенките. Долът се изкачваше стръмно от двете му страни. Ако се съдеше по множеството счупени клонки, набити в дрехите му, той бе паднал по склона. Опипа се предпазливо, но освен дългата заздравяваща рана на гърба и няколко грозни следи от зъби по крака, като че ли бе само издраскан, ожулен и много, много измръзнал. Сграбчи един стърчащ корен и с мъка се закатери по склона. Стигна ръба и се изправи. Краката му трепереха. Бялата гора се простираше монотонно във всички посоки. Нямаше и следа нито от приятелите му, нито от коня му; всъщност нямаше следа от нищо — само безкрайна бяла гора.
Опита се да си спомни как е дошъл тук, но измъкна само разтреперващ спомен за последните луди часове в абатството на Скоди, за един омразен леден глас, който го бе преследвал, и за яздене в тъмнината. След това един нежен и тъжен глас дълго му бе говорил в сънищата му.
Той се огледа, като се надяваше да намери поне седло, но нямаше късмет. Ножницата на кръста му беше празна. След известно търсене той забеляза костения си нож от Ийканук на дъното на дерето и с много проклятия отново се спусна долу, за да го вземе. Почувства се малко по-добре от това, че има нещо остро подръка, но това бе съвсем малко успокоение. Когато отново стигна до върха и пак огледа недружелюбната зимна гора, го налегна някакво чувство на изоставеност и страх. Бе загубил всичко — всичко! Меча Трън, Бялата стрела, нещата, които бе спечелил, всичко това го нямаше! А и приятелите му също ги нямаше.
— Бинабик! — изпищя той. Ехото избяга и изчезна. — Бинабик! Слудиг! Помогнете ми! — Защо го бяха изоставили? Защо?
Отново извика приятелите си, и пак, и пак, докато се препъваше през гората.
