Прегракнал от викане, Саймън най-после се отпусна на една скала и се помъчи да не заплаче. Мъжете не плачат, защото са се загубили. Мъжете изобщо не плачат. Светът като че ли се замъгли малко, но той не плачеше — само ужасният студ караше очите му да щипят така. Мъжете не плачат, независимо колко ужасни са станали нещата…
Той бръкна в джоба на плаща си, за да скрие ръката си от студа, и напипа огледалото на Джирики. Извади го. В него бе отразено сивото небе, като че ли огледалото бе пълно с облаци.
Той вдигна люспата от Великия червей пред очите си.
— Джирики — промърмори Саймън и духна блестящата повърхност, все едно собствената му топлина можеше да даде на огледалото някакъв живот. — Помогни ми! — Видя в огледалото само собственото си лице, с блед белег и рядка червена брада. — Помогни ми.
Снегът заваля отново.
Мириамел се събуди бавно. Гадеше й се. Клатушкането на пода изобщо не помагаше на туптенето в главата й и тя нещастно си припомни една вечеря на Ейдонманса в замъка в Меремунд, когато бе на девет. Един отстъпчив слуга й бе позволил да изпие три бокала вино; виното бе разредено, но все пак Мириамел се бе разболяла ужасно, оповръща цялата си нова рокличка и я развали непоправимо.
Този отдавнашен пристъп на стомашни болки беше предшестван от точно такова люшкане, все едно се намираше на борда на кораб насред океана. На сутринта, която последва пиянското й приключение, тя бе останала в леглото с потресаващо главоболие — болка, която бе почти толкова лоша, колкото и тази, която изпитваше в момента. Що за чудато угаждане я бе довело до това ужасно състояние?
Тя отвори очи. Стаята бе доста тъмна, гредите на покрива бяха дебели и груби. Леглото, в което лежеше, бе невероятно неудобно и стаята не искаше да спре да се люшка. Да не би да е била толкова пияна, че да е паднала и да си е ударила главата? Може би си бе пукнала черепа и умираше?…
Кадрах!
Мисълта й дойде внезапно. Всъщност, спомни си Мириамел, тя не беше пила, нито нищо друго такова. Чакаше в кабинета на отец Диниван и… и…
И Кадрах я беше ударил. Казал й бе, че не могат да чакат повече. Тя каза, че ще чакат. Тогава той каза нещо друго и я удари по главата с нещо тежко. Горката й глава! И като си помислеше, че в един момент на глупост бе съжалявала, че се е опитала да го удави!
Мириамел с мъка се надигна, като притискаше главата си с ръце, все едно искаше да задържи парчетата й заедно. И по-добре, че остана превита на две: таванът бе толкова нисък, че не би могла да се изправи. Но това клатене! Елисия, Божия майко, беше по-лошо, отколкото да си пиян! Не беше нормално едно цапване по главата да успее да накара нещата да се обръщат и поклащат по този начин. Това наистина бе като да си на кораб…
Тя наистина беше на кораб, при това на кораб в открито море. Осъзнаването на това дойде внезапно, благодарение на лека смесица от подсказки: движението на пода, тихото, но ясно скърцане на дъски и въжета, тънкият, по-солен от обикновено мирис на въздуха. Как се бе случило това?
Беше трудно да види нещо в почти пълната тъмнина, но доколкото можеше да прецени, бе заобиколена от бурета и каци. Беше в трюма на кораб, това бе сигурно. Докато се взираше в тъмнината, още един звук започна да се чува, нещо, което бе чувала през цялото време, но което чак сега се проясняваше.
Някой хъркаше.
Мириамел се изпълни с някаква смесица от гняв и страх. Ако бе Кадрах, щеше да го намери и да го удуши. А ако не беше Кадрах — милостиви Ейдон, кой би могъл да каже как се бе оказала на този кораб или какво бе сторил монахът, за да ги направи и двамата бегълци? Ако се разкриеше, това можеше да означава смъртна присъда за пътник без билет. Но ако това бе Кадрах — о, колко й се искаше да го стисне за врата!
Тя приклекна между две бурета; внезапното движение изпрати пронизваща болка надолу по гръбнака й. Бавно и тихо тя започна да пълзи към хъркащия. Той гъргореше и мляскаше така, като че ли не бе склонен да спи леко, но нямаше смисъл да поема излишни рискове.
Внезапен тропот отгоре я разтрепери, но не последва нищо и Мириамел реши, че над нея тече само обикновеният живот на кораба. Продължи да се прокрадва към хъркащата си жертва през редиците плътно наредени бурета.
Когато стигна на няколко лакътя от хъркащия, вече не изпитваше и най-малкото съмнение — бе слушала това упоено, пиянско хъркане твърде много нощи, за да го обърка.
