— Няма да направим нищо на кораба — отчаяно каза Мириамел, но нискито вече вървеше бързо към стълбата — пъргавината на Ган Итай опровергаваше привидната й крехкост.
— Съжалявам, но трябва да изпълня задълженията си. Народът на Руян има закони, които не могат да се пренебрегват. — Тя поклати глава и изчезна през люка. Едно парче оцветено от зората небе се показа за миг, преди капакът да се спусне отново.
Мириамел седна, облегна се на едно буре и въздъхна:
— Елисия да ни спаси. Какво ще правим? Какво ще стане, ако този кораб е на врагове?
— Що се отнася до мен, самите кораби са нашите врагове. — Кадрах унило сви рамене. — Това, че реших да се скрием на кораб, бе глупост, ужасна глупост. Колкото до това, че ни намериха… — той махна презрително с пълната си ръка, — то си беше неизбежно. И все пак така е по-добре, отколкото ако бяхме останали в Санселан Ейдонитис. — Той обърса потта от лицето си. — Ох, гади ми се! Както е казал един мъдрец: „Има три вида хора: живите, мъртвите и тези на море“. — Отвратеното му изражение се смени със замислено. — Но нискита!? Срещнах жива Тинукеда’я! Костите на Анаксос, светът е пълен със странни неща!
Преди Мириамел да успее да го попита какво значи това, чуха тропот на тежки ботуши по палубата отгоре. Заговориха дълбоки гласове, а после люкът изскърца и се отвори.
Мейгуин седеше насред ронещата се древна сцена в сърцевината на загадъчен каменен град, скрит дълбоко в сърцето на планината, лице в лице с четири същества, излезли от легендите на древните дни. Пред нея имаше огромен блестящ камък, който й бе говорил така, все едно бе човек. И въпреки това тя бе неизразимо разочарована.
— Ситите — тихичко промърмори тя. — Мислех си, че ситите ще са тук.
Еолаир я погледна привидно безстрастно, а после се обърна отново към дуорите и попита:
— Това е много странно. Откъде знаете името на Джосуа Безръкия?
На Юис-фидри като че ли му стана неудобно. Костеливото лице на живеещия в земята се поклащаше на нежния му врат като слънчоглед на стъблото си.
— Защо търсите ситите? Какво общо имате с нашите стари господари?
Мейгуин само въздъхна.
— Това бе само смътна надежда — бързо каза Еолаир. — Лейди Мейгуин си мислеше, че те може да ни помогнат, както са помагали на народа ни в миналото. Хернистир беше превзет.
— И този Джосуа Без ръце, за когото говореха ситите, той завоевателят ли е, или е от децата на Херн като вас? — Юис-фидри и другарите му се наведоха напред и загледаха много сериозно.
— Джосуа Безръкия на е хернистирец, но не е и завоевател. Той е един от главните хора във великата война, която се води горе — внимателно отвърна Еолаир. — Нашият народ бе нападнат от враговете на Джосуа. Следователно може да се каже, че Джосуа се бие за нас… ако е още жив.
— Джосуа е мъртъв — глухо каза Мейгуин. Тежестта на пръстта и камъка около нея я притисна, изстисквайки дъха й. Какъв беше смисълът на цялото това бърборене? Тези паякоподобни създания не бяха сити. Това не бе градът със знамената и прекрасната музика, който бе видяла в сънищата си. Плановете й не бяха постигнали нищо.
— Може и да не е така — тихо каза Еолаир. — Чух слухове, че той е още жив, слухове, на които може да се вярва. — Той се обърна към търпеливите дуори. — Моля ви, кажете ни къде сте чули името на Джосуа. Ние не сме ви врагове.
Юис-фидри обаче на свой ред попита:
— И този Джосуа Без ръце за нашите стари господари ситите ли се бие, или срещу тях?
Еолаир се зачуди, преди да отговори:
— Ние, смъртните, не знаем нищо за ситите и за техните битки. Джосуа вероятно знае също толкова малко, колкото и ние.
Юис-фидри посочи блестящото примигващо нещо в средата на сцената.
— Но нали точно Първата баба на Зида’я — ситите — ви говори през Къса! — Изглеждаше извратено доволен, като че ли бе хванал Еолаир в някаква безсмислена дребна лъжа.
— Ние не знаехме чий бе този глас. Ние сме странници тук и вашият… вашият Къс не ни познава.
— Аха! — Юис-фидри и другите дуори заговориха на собствения си език, думите им звънтяха като ромолящи камбанки. Най-после Юис-фидри каза:
— Ще ви повярваме. Вярваме, че сте честни. Дори и ако не го сторим, вие вече видяхте къде живеят последните дуори. Освен ако не ви вземем живота, можем само да се надяваме, че няма да ни разкриете на бившите ни господари. — Той се засмя тъжно, тъмният му поглед нервно обхождаше сенките. — А ние не заставяме никого да прави нещо насила. Ние сме слаби, стари… — Юис-фидри си пое дъх, за да се успокои. — Нищо няма да спечелим, ако скрием знанията си от вас. И така, всички наши хора вече могат да се завърнат на това място, Мястото на Свидетеля.
Юис-хадра, онази, което Юис-фидри бе нарекъл своя жена, вдигна ръка, помаха към мрака в горния край на огромната полусфера и извика нещо на музикалния език на дуорите.
Появиха се светлинки и се понесоха тихо надолу по пътечките към сцената, може би трийсетина — блестящи розови кристали в ръцете на дуорите. Големите им глави и широките им сериозни очи ги караха да изглеждат несъразмерни като деца, чудати, но не и страшни.
