— Слушам те внимателно, Юис-фидри, но се страхувам, че въпреки това не разбирам гатанките в онова, което казваш. Онзи глас, който ни говори от камъка — онази, която ти нарече баба на ситите — каза, че се търсят Великите мечове. Какво общо има принц Джосуа с това?
Юис-фидри вдигна ръка.
— Елате с нас на някое по-добро за говорене място. Страхувам се, че присъствието ви е смутило някои от хората ни. Животът на повечето от нас не е бил започнал, когато Судхода’я за последно бяха сред нас. — Той се изправи и разгъна паякообразните си крайници като скакалец, който се катери по житен клас. Изражението му стана извинително. — Ще продължим в Залата на образците. Освен това, деца на Херн, аз съм уморен и гладен. — Той поклати глава. — Не съм говорил толкова от много дълго време.
Имай-ан и Шо-венна останаха назад, може би за да обяснят на срамежливите си другари що за същества са смъртните. Мейгуин ги видя да събират останалите дуори в центъра на гигантската зала, близо до непостоянната светлина на Къса. Само преди час Мейгуин бе преливала от очакване и възбуда, но сега се радваше да види как арената изчезва зад гърба им. Учудването се бе превърнало в безпокойство. Постройка като Мястото на Свидетеля трябваше да е под открито небе, както цирковете в Набан или големия театър на Ерчестър, а не да се крие под покрив от мъртъв черен базалт. Както и да е, тук нямаше кой да помогне на хернистирците.
Юис-фидри и Юис-хадра ги поведоха из пустите улици на Мезуту’а, кристалните им пръчки светеха в мрака като блатни духове, докато те вървяха по тесни проходи, през широки отекващи площади и по крехки като ледени висулки мостове, под които се виждаше единствено сенчеста празнота.
Лампите, които Мейгуин и Еолаир бяха донесли в подземния град, отдавна бяха угаснали и единствената светлина бе розовият блясък на жезлите на дуорите. Очертанията на Мезуту’а изглеждаха по-меки сега, отколкото под светлината на лампите, а ръбовете на града — по-нежни, като че ли бяха заоблени от вятър и дъждове. Но Мейгуин знаеше, че тук, в дълбините на земята, такова време никога не е обезпокоявало древните скали.
Осъзна, че мислите й се отклоняват дори и от такива прекрасно странни гледки като тези и се връщат към номера, който й бе изигран. Ситите не бяха тук. Всъщност, ако оцелелите от Мирния народ търсеха помощта на западнало племе като това на дуорите, те вероятно бяха в по-лошо положение дори от собствения народ на Мейгуин.
И така, тук бе краят на надеждите й за подкрепа. Нямаше спасение за народа й, освен ако тя сама не успееше да измисли нещо. Защо боговете й бяха изпратили такива сънища — само за да ги разбият на парчета ли? Наистина ли Бриниох, Мирка, Рин и останалите бяха обърнали гръб на хернистирците? Мнозина от народа й, скрили се в пещерите, вече си мислеха, че е опасно дори да се бият срещу нахлуващата армия на Скали, като че ли волята на боговете бе толкова очевидно срещу племето на Лут, че да се борят би означавало да оскърбят небесните жители. Това ли бе урокът и от сънищата й за изгубените сити, и от истината за изплашения народ на Юис-фидри? Да не би боговете да я бяха довели тук само за да й покажат, че и хернистирците скоро също ще западнат като гордите сити и сръчните дуори?
Мейгуин изправи рамене. Не можеше да позволи на такива опасения да я тревожат. Тя беше дъщерята на Луг… дъщерята на краля. Щеше да измисли нещо. Грешката й бе, че се осланяше на грешните земни същества — хора или сити. Боговете щяха да й изпратят нещо. Те щяха — трябваше — да й дадат някакъв знак, някакъв план, дори и в цялото й отчаяние.
Въздишката й привлече погледа на Еолаир и той попита:
— Зле ли ти е?
Тя отхвърли всичките му тревоги с махване на ръка.
— Някога този град бе осветен — внезапно се обади Юис-фидри и размаха дългата си ръка. — Сърцето на планината, цялото в искри, да.
— Кой е живял тук, Юис-фидри? — попита графът.
— Нашият народ. Тинукеда’я. Но повечето от вида ни отдавна ги няма. Малцина са тук и малцина живееха в Хикехикайо в северните планини, един по-малък град от този. — Лицето му се разкриви. — Докато не бяха принудени да си тръгнат.
— Принудени да си тръгнат? От какво?
Юис-фидри поклати глава и погали дългата си брадичка с пръсти.
— Ще е много лошо да кажа това. Няма да е любезно да излея нашето зло върху невинните деца на Херн. Не се страхувайте. Малкото ни останали хора там избягаха и оставиха злото зад гърба си.
Жена му, Юис-хадра, каза нещо на звънтящия език на дуорите.
— Вярно, това е вярно — със съжаление каза Юис-фидри и примига с огромните си очи. — Хората ни отдавна оставиха онези планини зад гърба си. Надяваме се, че са оставили и злото.
Еолаир погледна Мейгуин многозначително, но тя не разбра какво иска да й каже. Не бе слушала разговора на спътниците си, тъй като бе потънала в по-големите проблеми на бездомния си народ. Усмихна се тъжно, за да покаже на графа на Над Мулах, че трудът му по такива маловажни детайли не отминава незабелязан или неоценен, а после отново се потопи в мълчаливите си размишления.
Граф Еолаир пак се обърна към дуорите:
