За разлика от първите четирима, тези нови дуори като че ли се страхуваха да се приближат до Еолаир и Мейгуин. Вместо това минаваха бавно надолу по каменните пътеки и сядаха тук-там по стотиците пейки. Лицата им бяха обърнати към блестящия Къс, а тънките им пръсти стискаха кристалите. Огромната тъмна купа бе напръскана с бледи звезди като умираща галактика.
— Беше им студено — прошепна Юис-фидри. — Радват се, че могат да се върнат при топлината.
Мейгуин подскочи, стресната след дългата тишина. Изведнъж осъзна, че тук, под мантията на света, няма птици, които да пеят, нито шепот на поклащани от вятъра дървета; градът изглеждаше построен от тишина.
Еолаир огледа кръга сериозни очи и се обърна към Юис-фидри.
— Но ти и хората ти, изглежда, се страхувахте от това място.
Дуорът като че ли се засрами.
— Гласовете на бившите ни господари ни плашат, вярно е. Но Късът е топъл, а залите и улиците на великия Мезуту’а са студени.
Графът на Над Мулах си пое дълбоко дъх и каза:
— Ще попитам нещо. Ако вярвате, че не искаме да ви нараним, обяснете ни откъде знаете името на Джосуа.
— От нашия Свидетел — Къса. Както ви казахме, ситите ни се обаждаха тук, на Мястото на Свидетеля, и питаха за този Джосуа и за Великите мечове. Късът дълго бе стоял безмълвен, но напоследък отново започна да ни говори, за първи път в скорошната ни памет.
— Да говори? — попита Еолаир. — Както говори и на нас? И какво точно е Късът?
— Късът е стар. Един от най-старите от всички Свидетели. — Разтревоженият тон на Юис-фидри се завърна. Спътниците му заклатиха глави, на лицата им се изписа безпокойство. — Дълго мълча. Никой не ни говореше.
— Какво искаш да кажеш? — Графът погледна Мейгуин, за да види дали тя споделя объркването му. Тя избегна очите му. Късът изпулсира с нежна млечна светлина и Еолаир се опита отново. — Не те разбирам. Какво е Свидетел?
Дуорът се замисли, опитваше се да намери думи, за да обясни нещо, което никога не е имало нужда от обяснение. Най-накрая каза:
— В отдавна отминалите дни ние и другите Родени в Градината говорехме през определени предмети, които можеха да служат като Свидетели: Камъни и Люспи, Езерца и Клади. През тези неща — и през някои други, като Великата арфа на Накига — светът на Родените в Градината бе овързан с нишки от мисли и реч. Но ние, Тинукеда’я, вече бяхме забравили много, дори и преди могъщият Асу’а да падне, и се бяхме отдалечили много от онези, които живееха там… онези, на които някога служехме.
— Асу’а ли? — каза Еолаир. — Чувал съм това име някъде…
Мейгуин почти не слушаше — наблюдаваше искрящите цветове на Къса да пробягват като светли риби под повърхността на кристала. Насядалите по пейките дуори също го наблюдаваха със смръщени лица, сякаш гладът им за лъчението му ги посрамваше.
— Когато Асу’а падна — продължи Юис-фидри, — рядкото говорене се превърна в мълчание. Говорещият огън в Хикехикайо и Късът тук, в Мезуту’а, бяха безмълвни. Разбирате ли, ние, дуорите, бяхме изгубили изкуството да ги използваме. И така, когато Зида’я спряха да ни говорят, ние, Тинукеда’я, вече не можехме да се справяме със Свидетелите дори и за да говорим помежду си.
Еолаир се замисли, после попита:
— Как сте забравили изкуството да използвате тези неща? Как може да се изгуби то сред толкова малко, колкото сте вие? — Той посочи с широк жест всички мълчащи, насядали по пейките. — Вие сте безсмъртни, нали?
Жената на Юис-фидри, Юис-хадра, отметна глава и простена, стряскайки и Мейгуин, и графа. Шо-венна и Имай-ан, другите двама спътници на Юис-фидри, се присъединиха към нея. Скръбта им се превърна в някаква зловеща и изпълнена с мъка песен, която се издигна до тавана на пещерата и отекна в тъмнината. Другите дуори се обърнаха да гледат, главите им се поклащаха бавно като ливада от сиво-бели глухарчета.
Юис-фидри сведе тежките си клепачи и стисна брадичката си с треперещи пръсти. Когато стенанието отмина, той вдигна поглед и каза:
— Не, дете на Херн, не сме безсмъртни. Вярно е, че сме много по-дълголетни от вас, хората, освен ако расата ви не се е променила много. Но за разлика от Зида’я и Хикеда’я, старите ни повелители ситите и норните, ние не продължаваме да живеем още и още, вечни като планините. Не, смъртта идва и за нас, както и за вашия народ, като крадец или похитител. — По лицето му премина гняв. — Може би някогашните ни господари са с някаква различна кръв още от времената в Градината от старите ни легенди, откъдето са дошли всички първородни; може би ние просто сме по-кратко живеещ вид. Или е това, или наистина е имало някаква тайна, която е била пазена от нас, за които се смяташе, че сме само техни слуги и васали. — Той се обърна към жена си и нежно докосна бузата й. Юис-хадра скри лицето си в рамото му, дългият й врат бе грациозен като на лебед. — Някои от нас умряха, други си тръгнаха и така Изкуството на Свидетелите избяга от нас.
Объркан, Еолаир поклати глава.
