Най-после се наведе над него. Опипа с ръка и откри празната кана, с която се бе омаял, притисната в сгъвката на лакътя му. Над нея бе невъзможно да се обърка кръгло лице на Кадрах, киселият от виното дъх, който мокро свиреше навътре и навън през отворената му уста, докато той хъркаше и мърмореше. Щеше да е лесно просто да му пукне пияната глава с празната кана или да преобърне някое буре, за да го смаже като буболечка. Не беше ли я тормозил той още от момента, когато се запознаха? Бе крал от нея и я бе продавал на враговете й като робиня, а сега я бе ударил и отвлякъл със сила от Божия дом. Каквото и да бе тя, в каквото и да се бе превърнал баща й, тя все още беше принцеса с кръвта на крал Престър Джон и кралица Ебека. Нито един пияница нямаше право да я докосва! Нито един човек! Нито един!
Гневът й, който се бе извивал и нараствал в нея като пламъците на раздухван от вятъра огън, проблесна и после изведнъж изчезна. Задавиха я сълзи; в гърдите й болезнено заудряха хълцания.
Кадрах спря да хърка и неясният му хленчещ глас се надигна от тъмнината пред нея:
— Господарке?
За момент тя не помръдна. След това, като си пое яростно дъх, замахна към невидимия монах. Удари го леко, но това бе достатъчно, за да разбере къде в тъмното е главата му. От следващия й удар я заболя ръката.
— Ах ти, предател такъв! — изсъска тя и удари отново.
Кадрах изохка от болка и се отмести, така че пръстите й удариха влажните дъски на трюма.
— Защо… защо ме… — промърмори той. — Та аз спасих живота ви!
— Лъжец! — възкликна тя и отново избухна в сълзи.
— Не, принцесо, това определено е истината. Съжалявам, че ви ударих, но нямах избор.
— Проклет лъжец!
— Не! — Гласът му бе изненадващо спокоен. — И стойте тихо. Не трябва да ни открият, за да можем да се измъкнем, щом падне нощта.
Тя подсмръкна ядно и забърса носа си с ръкав.
— Тъпанар! Глупак! Къде да се измъкнем? Та ние сме в морето!
Последва миг на тишина.
— Не може да сме… — отпаднало каза монахът. — Не може да сме в морето…
— Не можеш ли да усетиш как се люшкаме? Никога не си знаел нищо за корабите, предателски дребосъко. Това не е клатенето, когато сме закотвени в пристанището. Това е морското вълнение. — Гневът й се стапяше и я оставяше празна и объркана. — А сега, ако не ми кажеш как сме се озовали на този кораб и как ще слезем от него, ще съжаляваш горчиво, че си напуснал Кранхир… или мястото, откъдето наистина идваш.
— О, богове на народа ми — изстена Кадрах. — Какъв глупак съм! Сигурно са потеглили, докато сме спали…
— Докато ти си спял, спял си пиянски. Аз бях в безсъзнание, пребита!
— Ех, говорите истината, господарке, а ми се иска да не беше така. Аз наистина се напих до забрава, принцесо, но имаше много, което да забравям.
— Ако имаш предвид това, че ме удари, няма да ти позволя да го забравиш.
В тъмнината на трюма настъпи още един миг тишина. Когато монахът най-после се обади, гласът му бе странно изпълнен с копнеж:
— Моля те, Мириамел. Принцесо. Много пъти съм правил злини, но този път направих само онова, което сметнах за най-добро.
Тя бе възмутена.
— Онова, което си сметнал за най-добро! Нахалството ти…
— Отец Диниван е мъртъв — прекъсна я той. — Също така и Ранесин, лекторът на Майката Църква. Приратес ги уби и двамата в самото сърце на Санселан Ейдонитис.
Тя се опита да проговори, но нещо като че ли бе заседнало в гърлото й:
— Какво?
— Мъртви са, принцесо. До утре сутринта новината ще плъзне като степен пожар из целия Остен Ард.
Беше й трудно да мисли за това, трудно да го разбере. Милият грозноват отец Диниван, който се изчервяваше като момче! И лекторът, който уж щеше да оправи всичко, а сега нищо нямаше да бъде както трябва. Нищо, никога вече.
— Истината ли казваш? — попита тя най-после.
— Иска ми се да лъжех, милейди. Иска ми се това да бе само поредната лъжа от моя дълъг списък, но не е. Приратес управлява Майката Църква, или все едно е така. Единствените ти истински приятели в Набан са мъртви и точно затова се скрихме в трюма на този кораб, закотвен в пристанището…
Монахът не довърши, но странната извивка в гласа му най-после я убеди. Тъмнината в трюма като че ли се сгъсти. През неизмеримото време, което последва, когато като че ли всички сълзи, които бе сдържала, откакто бе напуснала дома си, бликнаха наведнъж, Мириамел се почувства така, сякаш черният покров на отчаянието се е разраснал и е забулил целия свят.
— И така, къде сме? — попита тя най-после. Беше прегърнала коленете си и се поклащаше бавно, за да противостои на движението на кораба.
Скръбният глас на Кадрах прошепна от тъмнината:
— Не зная, господарке. Както ви казах, качих ви на един кораб в пристанището. Беше тъмно.
Мириамел се опитваше да се успокои, благодарна поне за това, че никой не можеше да види червеното й от сълзи лице.
— Да, но чий кораб? На какво приличаше? Чий знак бе върху платното?
— Знам съвсем малко за корабите, принцесо. Платната бяха прибрани. Мисля, че имаше някаква хищна птица, изрисувана на носа, но фенерите горяха съвсем слабо.
— Каква птица? — напрегнато попита тя.
