— Орел рибар, мисля, или нещо подобно. Черно и златно.
— Орел рибар… — Мириамел запотропва възбудено с пръсти по крака си. — Това е родът Преван. Иска ми се да знаех на чия страна са, но толкова много време мина, откакто живеех тук! Може би са поддръжници на чичо ми и ще ни заведат в безопасност. — Тя се усмихна кисело. — Но къде ли може да е това?
— Повярвайте ми — пламенно каза Кадрах, — в този момент дори и най-студените, най-тъмни пещери на Стормспайк ще са по-безопасни за нас от Санселан Ейдонитис. Казах ви, лектор Ранесин е свален и убит! Можете ли да си представите колко трябва да е нараснала силата на Приратес, че да убие лектора направо в Божия дом?
Пръстите на Мириамел внезапно спряха да тропат.
— Странно е, че казваш това. Какво знаеш за Стормспайк и за пещерите му, Кадрах?
Неспокойното примирие, което шокът и ужасът бяха сключили между тях, изведнъж изглеждаше много глупаво. Бързо разпалващият се гняв на Мириамел прикри внезапния й страх. Кой беше този монах, който знаеше толкова много и действаше толкова странно? И ето, тя отново му се доверяваше, приклещена в някакво тъмно място, в което той сам я бе вкарал.
— Попитах те нещо.
— Господарке — започна Кадрах колебливо, — има много неща…
И изведнъж спря. Отекна скърцане на дърво; ярка светлина на факли прониза въздуха надолу, когато някой вдигна люка към палубата. Заслепени, принцесата и Кадрах се хвърлиха към буретата, търсейки убежище като земни червеи в обърната с лопата буца пръст. Мириамел зърна някакъв мъж с плащ, който слизаше гърбом по стълбата, присви се назад до стената, придърпа крака и скри лицето си под ниско дръпнатата си качулка.
Мъжът, който бе влязъл, почти не вдигаше шум — внимателно се запромъква между буретата и денковете. Сърцето на Мириамел подскочи в гърдите й, когато стъпките изведнъж спряха само на няколко лакътя от нея. Тя сдържа дъха си в напрегнатите си дробове, докато не й се стори, че ще се пръснат. Шумът на вълните гърмеше в ушите й като мучене на бик, но някакво странно напевно тананикане се носеше под него като сънливото жужене на пчели. След това бръмченето внезапно спря.
— Защо се криеш тук? — попита един глас; сух пръст докосна лицето й. Потиснатият дъх на Мириамел изхвърча и очите й се отвориха. Гласът възкликна; — А, но ти си дете!
Не беше мъж, а жена — с бледозлатиста кожа и големи, широко отворени тъмни очи, които надзъртаха изпод кичур бяла коса. Изглеждаше стара и крехка: наметалото й не можеше да прикрие слабостта на фигурата й.
— Ти си ниски! — ахна Мириамел и вдигна ръка към устата си.
— Защо те изненадва това? — отвърна жената и тънките й вежди се повдигнаха. Кожата й бе набраздена от фини бръчици, но движенията й бяха уверени. — Къде може да очакваш да срещнеш ниски, ако не на презморски кораб? Не, въпросът, непознато момиче, е защо ти си тук? — Тя се обърна към сенките, където се криеше монахът. — Въпросът се отнася и за теб. Защо се спотайвате в трюма?
И като не получи отговор, поклати глава.
— Значи трябва да повикам господаря на кораба…
— Недей, моля те — каза Мириамел. — Кадрах, излез. Нискитата имат остър слух. — Тя се усмихна по начин, който се надяваше да е очарователен. — Ако знаехме, че си ти, нямаше да си правим труда. Глупаво е да се опитваш да се скриеш от ниски.
— Да. — Жената кимна доволно. — А сега ми кажете кои сте вие?
— Аз съм Малахиас… — Мириамел спря, като осъзна, че полът й вече е бил определен. — Мария, исках да кажа. Кадрах е моят спътник. — Монахът излезе иззад един денк и изръмжа.
— Добре. — Нискито се усмихна със стиснати устни. — Аз съм Ган Итай. „Облакът на Еадне“ е моят кораб. Аз пея на килпата.
Кадрах се опули.
— Пееш на килпата? Какво значи това?
— Нали каза, че много си пътувал — намеси се Мириамел. — Всеки знае, че не може да изведеш кораб в дълбините на морето, без ниски, което да пее песни, за да държи килпата на разстояние. Знаеш какво са килпите, нали?
— Чувал съм за тях, да — кратко отвърна Кадрах и отново изгледа любопитно Ган Итай, която се поклащаше, докато ги слушаше. — Ти си от Тинукеда’я, нали?
Устата на нискито се разшири в беззъба усмивка.
— Ние сме децата на Кормчията, да. Много отдавна се върнахме в морето и останахме в морето. Кажете сега какво правите на този кораб.
Мириамел погледна Кадрах, но монахът като че ли бе потънал в мисли. Бледото му лице бе обляно в пот. Дали вследствие на шока от разкриването им, или от нещо друго, но мъглата на пиянството му като че ли бе изчезнала. Малките му очи бяха разтревожени, но ясни.
— Не можем да кажем всичко — отвърна принцесата. — Не сме направили нищо лошо, но животът ни е в опасност, така че се крием.
Ган Итай присви очи и замислено сбърчи устни.
— Трябва да кажа на господаря на кораба, че сте тук — най-после каза тя. — Ако това не ви харесва, съжалявам, но първо дължа вярност на „Облака на Еадне“. Винаги се съобщава за нередовни пътници. На кораба ми не трябва да му се случи нищо лошо.
