— Пием. — Мейгуин се усмихна и вдигна чашата към устните си. Бе забравила колко време е минало, откакто за последен път бе пила от меха с вода, но сигурно бяха минали часове. Водата потече по гърлото й, студена и сладка като замразен мед. Имаше вкус, който тя не можа да определи точно, на нещо каменисто, но чисто. Ако беше цвят, щеше да е синьото на ранна вечер.
— Чудесно! — Тя подаде чашата на Юис-фидри да й налее пак.
След това дуорите измъкнаха чиния, в която имаше висока купчина бели, леко светещи гъби и някакви неща, за които Мейгуин бе нещастно убедена, че са някакви многокраки буболечки. Бяха увити в листа и запечени на въглените. Магията на глътките сладка вода изведнъж изчезна и Мейгуин почувства, че отново залита на ръба на отвратителна носталгия.
Еолаир храбро си взе няколко гъби — неслучайно го смятаха за най-добрия дворцов посланик в Остен Ард — и показно задъвка и преглътна една от многокраките хапки, а после започна да разбърква храната си така, все едно яде. Изражението му, докато дъвчеше, бе достатъчно, за да задържи съдържанието на чинията на Мейгуин далеч от устата й.
— И така, Юис-фидри, защо домът ви се нарича Залата на образците? — попита графът на Над Мулах и без да го видят, пусна няколко почернели личинки да паднат на пода под плаща му.
— Ще ви покажем, когато свършим с вечерята — гордо отвърна Юис-хадра.
— Тогава, ако не е неучтиво, мога ли да ви попитам за някои други неща? Времето ни тук е на привършване. — Еолаир вдигна вежди. — Трябва да върна тази дама при народа ни в пещерите горе.
Мейгуин спести подигравателната си забележка. Да бе — да върне тази дама!
— Питай, дете на Херн.
— Вие споменахте за един смъртен, за онзи, когото ние познаваме като Джосуа Безръкия. А гласът от камъка спомена нещо за Велики мечове. Какви са тези мечове и какво общо имат те с Джосуа?
Юис-фидри остърга парче гъба от бузата си с подобните си на лъжици пръсти.
— Трябва да начена отпреди началото, както казваме ние. — Той погледна Еолаир, после Мейгуин и пак Еолаир. — В далеч отминалите дни нашият народ направи меч за един крал на северните мъже. Кралят обаче не удържа на думата си. Когато дойде време да плаща, кралят на смъртните вместо това спори, а после и съсече водача на хората ни. Този крал бе Елврит, първи господар на Римърсгард. Меча, изкован от дуорите за него, той нарече Минияр.
— Чувал съм тази легенда.
Юис-фидри вдигна паякообразната си ръка.
— Не си чул всичко, граф Еолаир, ако правилно си спомням името ти. Горчиво бе проклятието ни върху това оръжие и отблизо го следяхме, въпреки че то бе далеч от нас. Такава е изработката на дуорите, че нищо, което сме изковали, не може да се отдалечи от сърцата или погледите ни. Минияр донесе много мъка на Елврит и племето му, макар и да бе могъщо оръжие.
Той отпи глътка вода. Юис-хадра го гледаше нежно, ръката й бе стиснала неговата. Дуорът продължи:
— Казахме ви, че нашите Свидетели стояха неизползвани векове наред. После, преди малко повече от година, Късът ни проговори… или по-скоро нещо ни проговори през Къса, както в отминалите дни… Но онова, което говореше, бе някой или нещо, което не познавахме, нещо, което използваше Говорещия огън в стария ни дом, Хикехикайо, нещо, което ни говореше с мили и убедителни думи. Беше достатъчно странно да чуем Къса и Говорещият огън да си приказват като преди, но освен това си спомняхме и злото, което ни бе прогонило от дома ни — такова зло, за което на вас, смъртните, не ви трябва да знаете, тъй като ще ви уплаши много — така че не повярвахме на този непознат. Освен това, колкото и време да бе минало, откакто бяхме използвали Свидетелите за последно, някои от нас все още си спомняха отминалите дни и как се бяхме чувствали, когато Зида’я ни говореха тогава.
— Това не беше същото — продължи той. — Каквото и да стоеше пред Говорещия огън на север, приличаше повече на студения дъх на Небитието, отколкото на живо същество, въпреки любезните си думи.
Юис-хадра простена. Мейгуин, увлечена от разказа на дуора, почувства как през нея преминава хлад.
— Онова, което говореше — продължи Юис-фидри, — искаше да знае за меча Минияр. То знаеше, че сме го направили ние, и още, че дуорите са свързани с творенията си дори и след като те си отидат от нас, както човек, загубил китката си, често я чувства все още на края на ръката си. Нещото, което ни говори от един Свидетел към друг, ни попита дали северният крал Фингил наистина е занесъл меча в Асу’а, когато покорил великия град, както и дали той е още там.
— Асу’а! — сепна се Еолаир. — Разбира се… Хейхолт.
— Това е смъртното му име. — Юис-фидри кимна. — Обзе ни страх от този странен и плашещ глас. Трябва да разберете — ние сме отхвърлени от повече години, отколкото народът ви би могъл да си представи. Беше очевидно, че някаква нова сила се е надигнала в света, но такава, която въпреки това управлява старите Изкуства. Но ние не искаме някой от старите ни господари да ни намери и да ни прибере, така че отначало не отговорихме.
Дуорът се приведе напред.
